Това, че беше сънувала онзи сън, беше жестока подигравка на съдбата. А може би не чак толкова жестока?! Може би, някъде далеч, далеч в бъдещето съществуваше мъж, чието докосване нямаше да й е неприятно. Мъж, който щеше да й даде деца и нежност, колкото и невъзможно да й се струваше това сега.
Тя имаше намерение да върви покрай брега, докато се отдалечи достатъчно от Хемптън Реджис Беше се отправила на запад към Плимут. Щеше да се смеси с тълпата в големия град, да изчезне в нея и да се крие, докато реши как ще бъде най-добре да избяга. Вече нямаше обеци, които да й осигурят някаква безопасност. Не се беше осмелила да претърси къщата, за да види дали няма да намери нещо ценно. Фелън Ромни я познаваше прекалено добре. Той не би оставил бижута на място, където тя би могла да ги намери. Той не би й помогнал да избяга.
От морето се издигаше гъста мъгла. Тя се спря за миг, за да събуе обувките си и да върви точно по границата на вълните. Ужасена разбра, че не е сама на брега.
Застина на място и се опита да види нещо през гъстата мъгла. На една скала, която скоро щеше да бъде покрита от прилива, видя куп дрехи. А после видя човека, къпещ се в морето.
Нито за миг не се усъмни кой може да е. Само един мъж в Сатърс Хед обичаше морето, само той би станал още призори, за да поплува. Фелън Ромни.
Трябваше да се обърне и бързо да се изкачи там, откъдето беше дошла. Трябваше да избяга, защото той несъмнено щеше да я забележи. Само те двамата бяха на безлюдния бряг. Трябваше да избяга веднага, по-бързо, по-далече от Сатърс Хед и изкушенията, които дори не беше започнала да разбира. Но вместо това — стоеше там — неподвижна и втренчена в него.
Той беше невероятно гъвкав и грациозен. Гмуркаше се в бялата пяна на вълните като делфин, гладък, лъскав и силен. Чувстваше се в морето като у дома си. Джулиет си спомни приказките, които й беше разказвала нейната стара бавачка. Приказки за неземни същества, които живеели през деня на сушата, а нощем — в морето. Русалки и морски богове, красиви и нежни. В тази мъглива утрин би могла да повярва, че тези приказки са истина.
А после разбра, обзета от ужас, че той излиза от морето. Зададе се от пяната и тръгна право срещу нея, но като че ли не я виждаше, нито пък усещаше присъствието й. А тя беше като вкаменена. Не можеше да се помръдне. Гледаше го с почуда и удивление.
Той не носеше никакви дрехи, беше чисто гол. Беше съвсем различен от нейния съпруг и съвсем различен от децата, които беше виждала да играят голи на морския бряг. Беше красив, нямаше друга дума, която да го описва по-добре. А тя никога не беше и предполагала, че мъжкото тяло може да й се струва красиво. Гледаше го втренчено, шокирана и смутена. А после разбра, че няма да има време да избяга. Можеше единствено да се скрие.
Наблизо имаше струпване на скали и дръвчета. Тя се скри там, сви се на топка и сдържа дъха си. Помоли се на немилостивия Бог да я запази, да направи така, че той да не я види.
Тя чакаше. Шумът на вълните заглушаваше всички други шумове. Тя се надяваше, че той е тръгнал към къщата и че ще има време да избяга. Когато напрежението стана непоносимо, тя се изпъна и вдигна главата си. Очите й веднага срещнаха сребристосивия поглед на Фелън Ромни.
Беше обул панталоните си, което беше утеха, макар и малка, за нея. Гърдите му обаче бяха голи и по тях все още проблясваха капчици морска вода, тъмната му коса блестеше на слънцето. Той клекна до нея. Тази поза трябваше да го направи по-малко заплашителен, но вместо това тя се почувства по-уязвима от всякога.
— Нима искаш да избягаш, хубава Джулиет? — запита той с измамно нежен глас.
Но тя не се излъга. Не беше готова и да излъже, защото прекрасно знаеше, че лъжата няма да й помогне. Ако се опиташе да избяга, той щеше да я хване. Можеше само да се опита да се споразумее с него.
— Това ми изглеждаше най-разумно — каза тя. — Ти знаеш прекалено много за мен. Предполагам, че вече си информирал Лемур…
— И защо предполагаш така?
— Ти открадна обеците ми. Проследи откъде съм избягала. Сигурно знаеш, че е обявена награда за онзи, който знае нещо за мен.
Той повдигна рамене, а движението му привлече вниманието й към ширината им. Те наистина бяха много красиви, широки, мускулести рамене. Не бяха прекалено, грозно развити. Тя се запита каква ли е кожата му. Мека, като на Марк-Дейвид? Или твърда?
— Има много неща, които са по-важни от парите — каза той.
— Аз няма да ти ги дам.
— Не се ласкай с подобни мисли, моето момиче. Аз не изгарям от необуздана страст по тебе.