Тя се изчерви.
— Добре — каза му. — Ти не искаш тялото ми, не искаш и парите, които би спечелил, ако ме предадеш на Лемур. Какво, тогава, искаш от мен?
Той седна на петите си, обмисляйки въпроса й. Тя се опита да съсредоточи вниманието си върху лицето му, но очите му бяха твърде смущаващи. Бяха дори много по-смущаващи от тялото му. Опита се да не вдига поглед от пясъка, но не успя. Постоянно нещо отвличаше вниманието й.
Коремът му беше плосък и мускулест. Тялото му беше окосмено, беше го забелязала и преди. Космите по гърдите му бяха тъмни и къдрави. Окосмена пътека се спускаше чак до корема му. „Сигурно са твърди“ — помисли си тя. На гърдите му се белееше стар белег, който ясно изпъкваше на почернялата му от слънцето кожа. Раната имаше нащърбени краища, което подсказваше, че най-вероятно е била причинена от нож. Тя отмести погледа си.
— Какво искам от тебе? — зачуди се той. — Не съм сигурен. Развлечение, може би. Твоите тайни. Дори лошия ти нрав.
— Мислех, че вече знаеш тайните ми — каза тя.
— Колко си наивна! Не прави прибързани заключения. Знам, че Марк-Дейвид Лемур те търси. Знам, че си негова съпруга. Всичко друго е загадка за мен. А напоследък доста се отегчавам.
— Мислех, че загадките около самия теб ще ти бъдат достатъчни.
— Малкото котенце вече има нокти, така ли? Чуждите тайни са загадка само ако не можеш да намериш отговорите. Докато при тебе това не беше толкова трудно. Всичко, което трябва да направя, е да те докосна и ти ще изпаднеш в паника. Ще ми кажеш всичко, което поискам.
Той протегна ръка и я погали по косата, а после я отмести от лицето й. Допирът му я изненада и тя се отдръпна.
— Ти каза, че не искаш тялото ми — напомни тя, като се бореше с паниката.
Студената му усмивка не й помогна да възстанови самообладанието си.
— Никога не съм казвал това. Казах само, че не съм обременен от необуздана страст по теб. Аз съм мъж, който притежава завидно самообладание. Нещо, което щеше да забележиш, ако познаваше малко повече живота.
— Аз съм събрала достатъчно опит — остро му отговори тя. На лицето му не се появи нито съчувствие, нито симпатия.
— Предполагам, че си мислиш така. Бракът с мъж като Лемур едва ли е бил приятно преживяване.
— Защо казваш това?
— Защо иначе би избягала от него? — контрира я той.
— Той може да ме е измамил. Може да е имал любовница. Може да ме е пренебрегвал — предложи му тя няколко възможни отговора.
— В такъв случай ти нямаше да избягаш и да се криеш от него. Нямаше да се ужасяваш всеки път, когато те докосне мъж. Ти самата щеше да си намериш любовник, за да си отмъстиш.
— Нима така постъпват хората от английското висше общество? — попита го тя.
— Това би опростило нещата.
— Не ми харесва тук — каза тя.
Тонът й беше категоричен. Не можеше повече да си държи езика зад зъбите. Наистина й се струваше, че няма смисъл да се опитва да скрие от него. Фелън Ромни винаги се досещаше кога го лъжат.
— Не ми харесва тази страна, където хората лъжат и мамят.
— Това е твоята страна!
— Не, вече не — каза тя твърдо. — Не съм сигурна на коя страна принадлежа, но не и на тази.
Той дълго и замислено я гледа. Прииска й се да притежава поне малко от неговата способност да чете мисли.
— Мисля, че ще намериш отговорите на въпросите, които си задаваш — каза той, — но само ако престанеш да бягаш.
Тя не се помръдна. Желанието й за бягство беше по-силно от всякога, но желанието й да остане беше по-силно и от него. Каза си, че бяга заради страха от Марк-Дейвид Лемур и нежеланието да го види отново. Каза си, че иска да се върне в Египет, в екзотичната земя, където се чувстваше у дома си.
Но всъщност, най-много й се искаше да избяга от този мъж, който беше коленичил твърде близо до нея. Мъжът, който я наблюдаваше с такъв интерес.
— Остави ме да си отида — каза тя изведнъж, без да крие молбата в гласа си. — Върни ми обеците и ме остави да си отида. Никога вече няма да ме видиш, обещавам. Ако остана тук, Марк-Дейвид Лемур ще ме открие рано или късно, а на теб това няма да ти хареса. Той може да бъде много неприятен, когато е ядосан.
— И аз мога.
— Моля те — отново повтори желанието си.
— Така ще е може би най-разумно — замислено каза той. — И без това нашето собствено положение е неясно и сложно. Постъпих неразумно, като те доведох тук, като те спасих от Пинуърт, но както ти казах, бях много отегчен. Ако въобще имах разум, щях да постъпя точно така, както предлагаш ти. Дори щях да ти дам малко пари, за да напуснеш този остров, който и без това силно мразиш.
Тя почувства предателска, измамна надежда да се промъква в сърцето й.