— Ще го направиш ли? — с дрезгав глас запита тя.
Той протегна ръце и взе лицето й в дланите си. Прокара дългите си пръсти през косите й Очите му блестяха.
— Бих могъл — прошепна той. — Убеди ме.
Устните му бяха студени и влажни, имаха соления вкус на морето. Тя не можеше да се отдръпне, дланите му все още държаха лицето й. Не можеше, а и не искаше да се съпротивлява. Коленичи на пясъка, ръцете й бяха свити в юмруци и положени в скута й. Позволи му да я целуне. Каза си, че би понесла всичко, само и само той да я остави да си отиде.
Грешеше. Можеше да устои на груба сила, можеше да устои и на нахалство. Но не можеше да устои на нежността на неговите устни, на настойчивостта, с която те успяха да разтворят нейните. Не можеше да устои на нахлуването на езика му в устата й.
Марк-Дейвид Лемур не беше я целувал по този начин. Марк-Дейвид Лемур въобще не я беше целувал, с изключение на обществени места и светски събирания, когато целувката по бузата беше задължителна. И сега, изведнъж, тя изпита страстно желание да бъде целувана. Прииска й се дори да отвърне на целувката на Фелън.
Езикът й срамежливо докосна неговия. Той нададе гърлено стенание и покри тялото й със своето. Кожата му беше хладна, също като утринния въздух. Беше все още влажна от водата, а космите, които покриваха гърдите му, бяха меки и податливи на милувката на дългите пръсти на Джулиет. Тя си каза, че трябва да го отблъсне. Но не можеше дори сама себе си да убеди, че наистина иска това.
Той раздвижи главата си. Тя помисли, че ще се отдръпне, че ще прекъсне целувката. Но той само я наклони под ъгъл и пак я целуна. Езикът му нежно и ритмично проникваше в устата й, устните му бяха плътно прилепени до нейните, а хладната му кожа се сгорещи под милувките на нейните пръсти. Тя чу тихо стенание. То изразяваше страх и подсказваше началото на отстъплението С ужас установи, че стенанието излиза от нейните уста.
Изпадна в паника и се вцепени. Отскубна се от прегръдката му, преди той да успее да я затегне. Покатери се на скалата и го загледа оттам. Дишаше тежко. Той беше откраднал сърцето й, разума й и дори дъха й. Тя се сви и затрепери.
Той не се спусна след нея. Просто коленичи там, на пясъка. Той самият дишаше тежко. Гърдите му се вдигаха и спускаха бързо. Тя не искаше да гледа към тях, затова насочи погледа си по-надолу, към втвърдената плът под опънатите черни панталони. Паниката й още повече нарасна.
— Промени ли решението си, прекрасна Джулиет? — прошепна той. Дори не се опита да прикрие напрежението в гласа си. — Мислех, че искаш да се пазариш за освобождението си.
Тя срещна изпълнения му с ирония поглед.
— Какво искаш да кажеш?
Усмивката му беше присмехулна, неприятна.
— Че можеш просто да съблечеш момчешките си дрехи и да заслужиш свободата си, а и двайсет шилинга отгоре. Все пак, същото нещо си давала на Лемур поне дузина пъти.
Тя му зашлеви шамар. Силен шамар. Ръката й му нанесе удар, който изненада и двамата със своята сила и неочакваност. Тя втренчи поглед в него, пребледняла от страх. Очакваше силния удар, с който той вероятно щеше да й отвърне. Но той не я удари.
— Възможно е — каза той — да съм си го заслужил. Предлагам ти обаче да не повтаряш това действие. Понякога се поддавам на настроението си.
Джулиет не можеше да се помръдне. Никога преди, през целия си живот, не беше удряла друго човешко същество. Никога не беше изпитвала такъв гняв. Беше видяла достатъчно от света и от неговите жестокости и не искаше да пренася своите чувства върху другите. Но никой не беше предизвиквал толкова силен гняв у нея, както този мъж с непредпазливите си думи. Ръката още я болеше от удара, който му беше нанесла.
— Сега ще се върнем в къщата — каза той.
Изправи се на крака и се извиси в цял ръст над нея. Тя погледна нагоре към него.
— Ти никога няма да ме пуснеш, нали? — попита го тя.
— Не — каза той. — Поне засега няма да те пусна. Просто исках да видя колко ще дадеш, за да откупиш свободата си.
— А щеше ли да ми я дадеш?
— Мога да се досетя за много неща, които бих могъл да ти дам — каза той. — Но свободата ти не е сред тях. Стани, Джулиет. Освен ако не искаш да те нося. Не мисля, че идеята ти харесва. Аз съм доста силен, но дори такъв лек товар като тебе може да ме изтощи, а ако се спрем, за да си починем…
Джулиет скочи на крака.
— Ти си по-лош и от Лемур — изстреля тя.
Той не се трогна от обидата.
— Нима? Тъй като още не си ми разказала до какви дълбочини стига неговото коварство, не знам дали трябва да се чувствам обиден, или не. Хайде, ела — каза той и тръгна по виещата се пътека, която водеше към къщата.