Тя се загледа в гърба му, в грацията и силата, които се излъчваха от него. От цялата си душа пожела да има сега в ръката си остър нож, който да забие в мургавата му, силна плът. Запита се дали има някакъв шанс да го надбяга.
Не беше вероятно да успее. Тя беше малко по-млада от него, но неговите крака бяха по-дълги, а и той беше босоног, докато тя беше обута в неудобните, прекалено големи за нея обувки. Той щеше да я хване, да я блъсне върху пясъка и може би щеше да се сбъдне кошмарът, който беше сънувала. Ако въобще можеше да се нарече кошмар. Сънят можеше да носи и друго име. За последен път тя се опита да призове в него здравия му разум.
— Много по-удачно би било да ме оставиш да отида далеч оттук. Лемур все някога ще ме открие, а той е опасен, когато е ядосан.
Той се обърна и я погледна.
— Никога не съм се славел с благоразумие. Аз държа на своето. Докато си тук, аз няма да му позволя да те нарани.
— Аз не ти принадлежа — гневно рече тя.
— Не, не още. Но може да станеш моя.
— И ако откажа? Ще ме върнеш ли на него?…
— Марк-Дейвид Лемур няма никога вече да те докосне! — Той беше категоричен. — Имаш моята дума.
— И какво те кара да мислиш, че вярвам на думата ти?
Той повдигна рамене. И тази обида не успя да го засегне.
— Твоите инстинкти, прекрасна Джулиет. Мисля, че инстинктите ти са съвършено развити. Мисля, че ако трябва да избираш между мен и съпруга си, ти ще избереш мъжа, който поне не е отявлен негодник. Права си за едно. Рано или късно, той ще се появи тук. Ако не тук, то на друго място, където ще се опиташ да се скриеш. Много по-добре ще бъде за теб да останеш под закрилата ни — моята и на Валериън. — Той повдигна ръка, за да спре възраженията й и продължи: — И не ми казвай, че можеш и сама да се грижиш за себе си. Видях те как се справяш. Не е достатъчно добре. Можеш само да бягаш, а накрая той ще те хване.
Тя го погледна. Той беше прав, усещаше го, знаеше го. Нищо не можеше да бъде по-лошо от нещата, които Лемур й беше сторил, и от онези, другите, които се беше опитал да й стори. Може би щеше да оцелее, дори и да изпиташе същото с Фелън Ромни. Той едва ли щеше да бъде по-брутален. Неговите целувки поне раздвижваха кръвта й, тя ги намираше за прекрасни.
Което може би беше още по-лошо. Чувствата й към Лемур бяха прости и ясни. Тя го презираше и желаеше неговата смърт.
А чувствата й към Ромни не бяха така прости. Преплитаха се страх и копнеж. А той беше способен да нарани не само тялото й. Можеше да нарани и душата й. Можеше да разруши и двете.
— Нима ми предлагаш някакъв избор? — запита тя с високо изправена глава.
— Не. Давам ти възможност да проявиш гордостта си и да се преструваш, че решението е твое. Но всъщност решението ни най-малко не е твое.
Тя се усмихна горчиво.
— Ти поне си честен — каза тя.
— В някои отношения.
— Ще дойда с теб — каза тя — при едно условие.
— И то е?
— Да не ме докосваш отново. Да не ме целуваш, да не слагаш ръцете си върху мен. Съгласен ли си?
Той прекоси ивицата пясък, която ги разделяше, хвана я за раменете, притегли я към себе си и я целуна. Целувката му беше завладяваща, притежаваше разрушителна сексуална сила. Целува я дотогава, докато тя започна да му отговаря. А после я пусна.
— Съгласен съм — каза той.
И се заизкачва по пътеката, този път — без да си направи труда да види дали тя го следва. Тя изтри устните си с ръка. Опита се да изтрие и вкуса на устните му. Погледна още един път към безкрайната ивица пясък, която я делеше от Плимут и която водеше към свободата. А после тръгна след Фелън.
Глава 11
Вчерашният ден като че ли беше подготовка за преизподнята. Валериън беше изпълнен с мъчения от най-различен вид, сякаш всичките заслужени от него. Фелън го беше предупредил. Ханигън също му беше говорил. Ако ги беше послушал, самият той щеше да види бедата. И щеше да стои настрани от мис Софи де Куинси. Но пък никога нямаше да се влюби в нея. А тя беше такова слънчево и интересно младо момиче.
Бяха се изкачили по покрития със скали склон и бяха стигнали границата на имението на семейство Де Куинси. Валериън се чудеше как да смени опасната тема, която беше подхванал. Софи бодро крачеше до него, лека и грациозна, малката й ръка почиваше в огромната му длан.
— И така, кажи ми, скъпа Валери — каза тя.
Бяха стигнали до малкия белведер, който се намираше в градината на майка й, и продължиха започнатия разговор. Той й позволи да го дръпне вътре. В далечината се виждаше самата мисис Де Куинси, която ги гледаше с одобрение. Смелата и екстравагантна мисис Рамзи беше малко леконравна и поради това не беше съвсем подходяща компания за сладко и младо момиче като Софи, но поне беше безвредна. Все пак, тя не беше опасна като някой развратен млад мъж.