— Какво е открил Ханигън за нея? Узнал ли е откъде идват диамантите? И какво е името й?
— Да — каза Фелън. — И аз ще бъда повече от щастлив да споделя тази информация с теб, ако поне един път проявиш здрав разум и си останеш вкъщи днес.
— Здравият разум никога не е бил сред моите качества — весело му отговори Валериън. — Утре ще бъда толкова сериозен и толкова изпълнен с чувство за отговорност, колкото искаш. Но днес имам намерение да се насладя на последните часове, които ще прекарам с мис Софи де Куинси.
Фелън поклати глава присмехулно, опитвайки се шеговито да изрази отвращение.
— Тогава ще трябва да оставиш на мен да реша какво ще е най-добро за Джулиет. И какво ще е най-добре за нас, а то не включва нейното пътуване до континента. Ще й дадем подслон, докато живеем в тази къща, а когато тръгнем, ще се погрижим за нейната безопасност. Това е всичко, което можем да направим.
— Ти не я искаш, а аз не мога да я имам. Също като имението. В цялата тази работа май няма много разум, а?
— Не съм казал, че не я искам. Казах само, че няма да я взема в леглото си. И ако още веднъж я намеря сама с тебе в спалнята ти и ти си полугол, ще получиш нещо повече от едно насинено око.
Валериън щедро напудри лицето си. Удареното място вече беше станало мораво и към края на деня сигурно щеше да е подуто значително.
— Никога преди не си бил ревнив, Фелън — замислено каза той.
— Какво искаш да кажеш?
— Всеки, който има очи, може да види, че тя е влюбена в теб. Тя мисли за мен като за по-голям брат. Или като за по-голяма сестра — горчиво добави той. — Все едно, че нямам пол за нея. Но ти си друго нещо. Когато си край нея, тя не сваля очи от теб. Гледа те като хипнотизирана. Както и ти нея.
— Не е вярно.
— Ти си безнадежден случай — каза Валериън. — И си толкова ревнив, че не виждаш това, което е под носа ти.
Успя да забележи, че Фелън с усилие сдържа гнева си.
— Едва ли има значение. Сега не е моментът да усложняваме нещата с… с глупостта си.
— С влюбване, бих казал аз. Използвай правилната дума, Фелън. Тя няма да изгори езика ти — весело му каза Валериън.
— Не го вярвам, братко. Едва ли мога да вярвам на дете като теб. Занимавай се с твоята любовна афера, а мен остави на спокойствие.
— Съгласен — каза Валериън. — Само че другия път, когато си обзет от ревност по някого, в когото не си влюбен, не ми насинявай окото.
Фелън само го погледна.
— Надявам се, че твоята интелектуалка ще превърне живота ти в ад днес — спокойно му каза той.
— Не се тревожи, братко мой — отговори Валериън с горчивина. — Тя вече го направи.
Глава 12
Софи де Куинси нетърпеливо изучаваше отражението си в огледалото, което, само по себе си, вече беше странно. Важно беше също, че тя осъзнава този факт. Тя не беше от онези момичета, които се превземат и правят пози пред огледалото. Знаеше, че е щедро надарена от природата, а родителите й се грижеха да е облечена по последната мода. Не притежаваше особено силна суета, просто приемаше външността си като нещо дадено.
Но тази сутрин тя беше нетърпелива и се тревожеше за външния си вид. Стоеше пред огледалото, изучаваше се и се опитваше да променя вида си. Искаше да изглежда възможно най-хубава. И всичко това заради удоволствието да прекара деня с необичайната мисис Рамзи.
Всичко това я озадачаваше. И тъй като имаше жив и пъргав ум и притежаваше интелигентност, Софи обикновено не оставяше загадките неразгадани. Имаше нещо във Валери Рамзи, което докосваше дълбините на душата й и което я привързваше към високата, странна жена. Чувствата й бяха неясни, загадъчни, но и непреодолими. Сравнени с привързаността й към нейната приятелка, чувствата й към красивите мъже като капитан Мелбърн и другите, които я бяха ухажвали, направо бледнееха. Поне докато можеше, тя винаги щеше да изразява предпочитания към компанията на мисис Рамзи.
Още не се беше съвзела от вчерашния учудващо откровен разговор. Беше направила всичко възможно да представи интереса си към сексуалния акт като чисто интелектуално любопитство, но всъщност той беше много, много по-дълбок. Когато майка й беше описала цялостно техническата страна на въпроса, и то с научни изрази, всичко й се беше сторило толкова мръсно и неприятно като месечния й цикъл.
А когато Вал го беше описала, всичко звучеше като райска музика.
Това я безпокоеше. Не можеше да си представи капитан Мелбърн да предизвика такива чувства у нея, а и не беше сигурна, че иска това. Силните чувства винаги откъсваха парче от човека, който ги изпитваше. А тя вече беше силно привързана към Вал. Май вече нямаше какво да даде на другиго.