— Намирам приказките на вашата дъщеря за високо интелигентни.
Мисис Де Куинси придаде строго изражение на лицето си, защото Софи изпищя от радост при тези думи на приятелката си.
— Мисля, че мога да поздравя себе си за това. Винаги съм се старала да развивам ума й — още от невръстна, когато разсъждаваше съвсем по-детски.
Софи нарочно не придаде никакво изражение на лицето си. „Детски ум, как ли не!“ — кипна вътрешно той. Майка й настоя да ги изпрати до каретата и съмнително погледна към яркосиньото небе.
— Никога не съм имала доверие във времето — мрачно отбеляза тя.
— Мамо — Софи най-после даде изява на чувствата си, — денят е прекрасен!
— Точно така. Всички неща на света са най-ярки и хубави точно в мига преди катастрофата.
— Мисля, че поговорката беше: „Най-тъмно е преди зазоряване“ — каза мисис Рамзи и Софи долови удивлението в гласа й.
— Никога не съм била оптимистка, мила мисис Рамзи.
Мисис Де Куинси задържа дъщеря си в прегръдките си, после опъна ръцете си, за да я огледа по-добре.
— Май си много топла, моето момиче, а си и бледа. Не съм сигурна дали трябва да те пусна.
Софи прояви съобразителност и остана в ръцете на майка си, въпреки че много й се искаше да избяга от хватката й.
— Свежият въздух ще направи чудеса с мене, мамо — каза тя доста категорично. — Имай доверие на мисис Рамзи, тя ще се грижи за мен.
— Разбира се, че имам доверие в нея, мило мое дете — каза мисис Де Куинси.
Софи се качи в леката двуколка и седна до мирис Рамзи, която взе поводите в силните си, огромни длани, които не бяха добре скрити под тънките кожени ръкавици. Най-забележителното нещо у мисис Рамзи бяха ръста и силата й, помисли си Софи. И усмихнатите й сребристи очи.
Няколко минути се возиха в мълчание. Вниманието на мисис Рамзи беше погълнато от движението на превозните средства в града, а съзнанието на Софи беше още при надменната й, прекалено настоятелна и придирчива майка. Най-накрая, когато излязоха на пътя за Кинли, мисис Рамзи заговори.
— Майка ти е страшничка жена. Трудно е да се разбереш с нея — сухо отбеляза мисис Рамзи.
— Да, вярно е. Изглежда ме мисли за идиотка.
— Не бих казала, дете мое. Всъщност тя е много горда с тебе. Но, според нея, никой не може да се мери с блестящия й ум.
Софи успя да се усмихне.
— Трябва да ти призная нещо много лошо — каза тя.
— Добре — окуражи я приятелката й. — Обичам лошите неща.
— Понякога се чудя дали пък майка ми наистина не е толкова надарена, колкото самата тя мисли.
Смехът на мисис Рамзи беше нисък, гърлен и топъл.
— Предполагам, че може и да си права. Но тя прекарва толкова много време в опити да убеждава себе си и другите в своето интелектуално превъзходство, че едва ли й остава възможност да упражнява ума си.
— О, тя е много заета — увери я Софи. — Обикновено се занимава с грижите и проблемите на другите хора.
Долови любопитния поглед на приятелката си.
— И ти ли мислиш да станеш като нея, когато поостарееш?
В дълбокия глас се долавяше надежда. Софи изненадано погледна приятелката си.
— Господи, надявам се, че не — разпалено заяви тя. — Всъщност, предполага се, че трябва да се грижа за леля си Едит, която е възхитително непрактична и изоставя всичко в името на любовта. Можеше да се ожени за херцогски син, но вместо това избяга с един свещеник. Наистина, живее щастливо със съпруга си и шестте си деца в Съмърсет, но мама мисли, че тя е похабила живота си.
— А ти какво мислиш?
— Мисля, че животът на леля е много щастлив, и затова смятам, че е пълноценен. Аз бих била доволна и на половината от това — твърдо рече тя.
— Мисля, мило момиче, че ти си много по-мъдра от майка си.
Огромната, облечена в ръкавица длан топло покри ръката на Софи и тя се почувства напълно, божествено щастлива.
— Хайде да не мислим за нея, а? Денят е прекрасен. Въпреки опасенията на мисис Де Куинси, ясно е, че няма да вали. А ако вали, ще го приема като лична обида.
Софи се изкикоти.
— Сега вече звучиш точно като мама.
— Нещастно момиче — весело каза мисис Рамзи и хвана здраво юздите. — Нека се порадваме на прекрасното време. Кой знае кога ще имаме отново възможност да го направим!?
Мисълта беше тъжна.
— Кой знае? — повтори Софи.
И пъхна ръката си под силната ръка на мисис Рамзи, присламчи се по-близо до нея, готова да се наслаждава на чудесния, безоблачен ден.
Но заваля. Валериън трябваше да се досети, че ще стане така, още когато брат му каза, че денят е обречен. Ако имаше малко разум, трябваше да изпрати на Софи съобщение, че елегантната мисис Рамзи пак е неразположена. Но тя сигурна щеше да реши, че скъпата й приятелка страда от мъка за това, че не може да има деца и, без съмнение, щеше да се появи на вратата с гореща супа, лапа и онова непоносимо съчувствие.