Пътуването до Кинли беше наистина много приятно. Не, беше повече от приятно, беше самият рай. Софи седеше сгушена до него и двамата изпитваха блажено доволство. Разгледаха останките от старата римска крепост. Грапавата настилка принуди Валериън да придържа Софи за лакътя, а после дори да я прегърне през тънката талия, но мястото беше безлюдно и затова действията му не се сториха странни на никого.
Седнаха на сянка и обядваха студено пилешко месо, сирене и топъл дъхав хляб. Пиха лимонада и слушаха мързеливото бръмчене на пчелите, които бяха заети с розовите пъпки, разцъфтели навсякъде из околността. А после и двамата заспаха.
Валериън се събуди, защото почувства горещи капки дъжд по лицето си. Той бързо седна. Изпита внезапен страх, че дъждът може да размие пудрата, с която се беше поръсил толкова щедро. Кожата му беше станала доста мургава, защото беше изложен на слънце доста отдавна, брадата му растеше с обичайната за всички мъже бързина и като се прибави насиненото му око, ясно беше защо му трябваха цели две прахчета за прикритие. Той бързо сграбчи шапката си и пусна воала пред лицето си. Точно навреме, защото Софи се събуди и го погледна.
Тя изглеждаше прекрасно. Русите й къдрици бяха разрошени, сините й очи — сънени, а меките й нежни устни — приятелски усмихнати. Беше готов да се наведе и да я целуне по устата. Но се усети и се изправи на крака, а после й протегна ръката си.
— Заваля, детето ми — каза той, като нарочно изтъни гласа си. — По-добре да тръгнем обратно, докато не сме станали вир вода мокри.
— Проклятие — съвсем кратко тя изрази своето разочарование.
Зад воала той се усмихна.
— Проклятие? — повтори той. — Какво би казала майка ти?
— Дявол да го вземе — каза Софи. — Майка ми би казала: „Нали ти казах“.
— На света има и по-лоши неща от това, майка ти да ти каже: „Нали ти казах“ — утеши я той.
— Кажи ми поне едно.
Потопът започна точно когато стигнаха до отворената карета. Софи се подхлъзна и Валериън протегна ръка, за да я задържи и да й помогне да седне на мястото си. Бяха му нужни доста усилия на волята, за да не остави ръката си да блуждае по тялото й. Качи се след нея и сграбчи камшика. Само след миг бяха потеглили и се носеха надолу по пътя с поразителна скорост.
Сухите, покрити с прах пътища се превърнаха в кално блато. Конете се плашеха от силните гръмотевици, а кожата на ръкавиците му се набръчкваше поради това, че стискаше юздите с всичка сила. Когато можеше, хвърляше поглед на своята спътница.
Тя седеше съвсем близо до него, шапката й беше здраво завързана на главата й и той си каза, че сега ще има възможност да види любимата си в доста окаяно състояние. Още не беше срещал жена, която да посрещне един студен проливен дъжд с добро настроение и чувство за хумор. Можеше само да се надява, че добре възпитаната мис Софи де Куинси ще изпадне в ярост и ще си позволи едно-две гневни избухвания. Това щеше да направи раздялата му с нея по-лесна.
Внезапно тя се изправи, свали шапката от главата си и я запрати в храстите. Вдигна лице към дъжда и започна да се смее. А Валериън се запита как ли въобще ще я остави да изчезне от живота му.
Но нито катастрофата, нито изкушението бяха готови да ги напуснат. Вместо да стихне, дъждът се усилваше все повече. Конете се бореха с всички сили с природните стихии, Софи се беше сгушила в него, потърсила прикритие от по-едрото му тяло. Най-накрая той беше принуден да се откаже.
— Искаш ли да спрем?
Гръмотевиците бяха толкова силни, че той едва чу въпроса й.
— Намираме се тъкмо пред един хан — извика той в отговор. — Ще трябва да се подслоним, докато тази проклета буря отмине.
Един коняр изникна някъде от дъжда, за да поеме юздите. Валериън скочи на земята, без да се разтревожи за полите на роклята си, и протегна ръка на Софи. Тя скочи в ръцете му и се засмя доволно. На него отново му беше доста трудно да я пусне. Продължи да я държи за ръката, докато бягаха, за да се скрият от дъжда. Влязоха в хана. Появи се съдържателят и изтри ръцете си в забележително чистата си престилка.
— Отвратително време, нали, дами? Имаме топъл огън и горещ чай, които можем да ви предложим, ако бъдете така добри да останете.
— Разбира се, че ще останем, добри човече — каза иззад воала си Валериън. — Но първо ще ни трябват стаи, в които да се погрижим за тоалетите си.
— Със съжаление трябва да ви кажа, че не мога да изпълня искането ви. Имаме само две спални, а едната от тях вече е заета.