— И ние сме много силни дами, нали, Вал? — дяволито го запита Софи и го хвана под ръка.
— Правим всичко по силите си — каза той и вдъхна аромата на тялото й.
— Много добре — повтори съдържателят. — Аз ще предупредя господина да не влиза в общата зала. Не че той ще го направи. И той обича усамотението, а и не е човек, който би обидил една дама.
— Искрено се надяваме да е такъв — бавно каза Валериън.
— Не, истина ви казвам. Разбрах го в мига, в който го видях — твърдо рече съдържателят. — Мистър Лемур никога не би наранил дама.
Глава 13
Фелън Ромни беше в извънредно лошо настроение. Валериън не само че не се върна тази нощ, но беше изчезнал някъде с девствената дъщеря на семейство Де Куинси. Вдъхващата уважение и страхопочитание мисис Де Куинси имаше пълна вяра в способността на Вал да се грижи за скъпоценната й рожба, но Фелън далеч не беше толкова сигурен.
Той познаваше брат си много добре. Знаеше, че по природа той беше безразсъден и весел. Но знаеше също така, че този маскарад вече започваше да му тежи и го караше все по-рядко да проявява здрав разум.
Знаеше, че брат му е влюбен. Странна мисъл за мъж като Фелън, който не вярваше в любовта. Не можеше обаче да пренебрегне фактите. Валериън обичаше жените и към всяка една от тях се отнасяше с еднаква нежност и внимание. Но човек трябваше само да види изражението на лицето му, когато устните му произнасяха името на Софи, за да разбере, че е луд от любов.
Фелън копнееше да препусне по следите на по-малкия си брат и да го спаси, да поправи грешките, които може би беше допуснал, както беше правил толкова много пъти, когато беше малък и безпомощен. Ако беше сторил най-лошото, а той вече беше беглец, който се крие от правосъдието, щеше да си навлече и справедливия гняв на бащата на момичето. Тогава нищо нямаше да помогне, освен да напусне родината си завинаги.
В най-добрия случай, той беше бездомно копеле, което беше дълбоко привързано към земята. Но неговото съществуване беше принудило една добре възпитана дама да заколи съпруга си.
Нито едната от тези две представи не беше утешителна и не се харесваше на Фелън.
И той едва ли можеше да обвини Валериън, че следва безразсъдните си желания, след като той самият не успяваше да подчини своите.
Беше се опитал да запълни времето с действия, които всъщност бяха безполезни. Беше решил да направи известни проучвания и дълго беше яздил в напразни опити да открие загадъчното семейство на Ханигън. Но откри само малкото селце Хемптън Парва, което беше населено единствено от хора на име Ханигън. Нямаше нито един представител на друга фамилия. Посрещнаха го добре, но го гледаха с досада и не отговориха на нито един от въпросите му. Всеки един от тях можеше да бъде свързан с Ханигън. И когато се завърна обратно вкъщи и откри, че Валериън го няма и че всеки момент ще връхлети буря, настроението му съвсем се влоши.
Трябваше да вземе една от книгите на Валериън и да се оттегли в спалнята си в компанията на две бутилки с вино и на собствените си безрадостни мисли. Трябваше да стои по-далече от Джулиет Макгауън Лемур, докато тя не беше готова да му каже истината.
Но не беше сигурен, че ще успее да го стори. Той беше мъж, който се гордее със способностите си за самоконтрол, със способността си да устоява на почти всички човешки слабости. Но когато всичко уж беше решено, оказа се, че не разполага с повече воля от нахалния си по-малък брат. И хванат като в капан от разразилата се буря на тази безлюдна ивица земя, той се поддаде на изкушението да вкуси малко от опасността. „Само малко, само глътка“ — реши той. Глътка от прекрасната предизвикателна уста на Джулиет.
— Господарят те вика — предаде накратко съобщението Ханигън, като подаде главата си през вратата на кухнята.
Дулси вдигна поглед от фурната.
— Ей сега ще дойда — каза тя и остави дървената лъжица.
— Не тебе, жено. Ей онова момиче.
Джулиет вдигна глава и се опита да потисне страха, който бавно се надигаше и пропълзяваше в гърлото й Денят беше сравнително спокоен и откъм тревоги, и откъм работа. Беше го прекарала в кухнята, помагайки на Дулси. Очакваше, че ще свърши също така, както беше започнал — без да й се налага да понася обезпокоителното присъствие на господаря на къщата. Стана и протегна ръце към жакета си.
— Нямаш нужда от това, момиче — каза Ханигън. — Иска да му сервираш вечерята. И с тези дрехи ще се справиш с работата.
— Да му сервира вечерята? — повтори Дулси скандализирана. — За каква я мисли той? Ще трябва аз да го уча на маниери.
— Той я мисли за слугиня — остро я сряза Ханигън. — Което, поне в момента, тя несъмнено е. Освен ако не му каже истината и не го опровергае. Хайде, аз ще дойда с теб, момиче.