Джулиет се колебаеше.
— Кой още е там?
Устните на Ханигън се изкривиха в доста неприятна усмивка.
— Подобни въпроси не се задават от прислугата в къщата — каза той. — Всъщност тази вечер господарят ще вечеря сам.
— Тогава защо има нужда да му сервират вечерята? — отвърна с въпрос тя.
— Попитай го сама, ако имаш смелост — предложи Ханигън.
Това вероятно щеше да бъде поредната битка във войната, която двамата водеха. Тя нямаше да му позволи да я докосне. Щеше спокойно и точно да му сервира вечерята. И щеше да устои на изкушението да запрати чинията в лицето му.
Официалната трапезария в Сатърс Хед беше малка и елегантна, осветена от свещи. Фелън седеше в единия край на масата и държеше чаша вино в ръка. Ръката му беше грациозна, а пръстите — дълги. Тъмната му коса се спускаше на къдрици по високото му чело. Беше облечен в черни панталони и бяла риза, която беше разтворена на врата. Неофициалното и небрежно облекло показваше, че щеше да вечеря сам. Тя внимателно измина цялата дължина на трапезарията. Държеше подноса с двете си ръце и усещаше погледа му върху себе си. Той следеше всяко нейно движение.
Сервираше спокойно и със завидно умение. Вечерята, приготвена от Дулси, беше превъзходна. Тя му отвори втората бутилка вино, разтвори ленената кърпа и я сложи на скута му, а после избърса от масата въображаемите трохи.
— Има ли нещо друго, сър? — почтително го запита тя. В гласа й обаче се долавяше и присмехулност.
Той не си направи труда да я погледне. Цялото му внимание беше насочено към вечерята.
— Седни — кратко нареди той.
— Бих предпочела да се върна в кухнята, сър.
— Седни.
Джулиет седна. Той започна да се храни бавно и изискано. По всяко друго време Джулиет щеше да бъде във възторг от отмерените и точни движения на ръцете му. Тя самата мразеше да я гледат, докато се храни. Ако в стаята имаше слуги, тя обикновено ги отпращаше. Впи поглед в пространството пред себе си и само отвреме-навреме поглеждаше към него. Чакаше той да я заговори. Той се хранеше, както правеше и всичко друго — с неосъзната грация.
— Опитвам се да реша какво да правя с теб — каза той, а на нея й беше необходимо време, за да осъзнае, че той беше проговорил.
— Не е необходимо да правиш каквото и да било с мен. Можеш просто да ми върнеш обеците и да ме оставиш да замина. Със сигурност това би било най-разумно.
— Малко ме интересува какво е разумно и какво — не. Той се облегна удобно назад и я погледна. Тя осъзна, че той пие повече от обикновено. Не му личеше, но в очите му блестяха опасни пламъчета. Изминаха една-две минути и тя едва тогава разбра, че той й беше щракнал с пръсти.
— Да, сър?
— Можеш пак да напълниш чашата ми.
Бутилката с виното беше до лакътя му. Тя стисна зъби и стана от мястото си. Доближи се до бутилката. Потънала в мислите си, тя му сипа само глътка и той поклати глава неодобрително.
— Трябва ти повече опит, ако искаш да продължаваш кариерата на слугиня, прекрасна Джулиет — измърмори той. — Може би трябва да те карам да сервираш всичките ми яденета. Да, трябва да придобиеш повече сръчност и по-добро око. Това е най-малкото, което мога да направя за теб.
— Аз вече съм достатъчно сръчна — процеди тя през зъби.
— И трябва да помниш, че не можеш да възразяваш на по-високопоставените от теб — бавно каза той, очевидно забавлявайки се от създалата се ситуация.
— Ще се постарая, сър — каза тя. — Ако някога попадна в компанията на такива.
Тя започна да се отдалечава, но той протегна ръка и я хвана за китката.
— Ти май наистина нямаш представа колко опасно е поведението ти, а?
Гласът му беше мек, копринен. Тя погледна надолу към него, към ръката, която я държеше. Кожата му беше придобила постоянен загар като последица от годините, които беше прекарал, изложен на лъчите на тропическото слънце. Нейната кожа беше също толкова мургава. Така удобно изпънат и разгърден, той никак не приличаше на английски джентълмен. Приличаше по-скоро на пират, на разбойник. Наистина беше много опасен. И защо ли тя продължаваше да си мисли, че той може да я спаси от Лемур?
— И защо да е опасно? — попита тя.
Тонът й беше равен и спокоен, но това беше измамно. Въпреки че я държеше здраво, тя не изпитваше болка. Палецът му нежно галеше кожата й. Тя се запита какво ли ще стане, ако се опита да избяга. В следващия миг се запита защо ли не иска да избяга.
— Защото съм мъж — каза той. — Не съм бил толкова дълго без жена още откакто станах на шестнайсет години. Докаран съм до състояние, в което всичко може да привлече моето желание, включително и дете, което не знае дали е момиче, или момче.