— Но можеш ли да обясниш защо стъпалата ми са така огромни? Това не може да се обясни с една предполагаема бременност — противопостави му се Валериън и отчаяно се обърна към прозореца. Взря се в осветения от луната път и поклати глава. — Проклятие! И сега се сещам — какво ще правим с нея, Фелън?
— С коя? С Марджъри? Не мисля, че можем да направим много.
— Не се прави на глупак. Говоря за момичето.
Фелън се облегна назад и въздъхна. Спомни си. Тя имаше най-необикновените очи, които блестяха на мургавата й кожа. Може би беше успяла да заблуди повечето хора, но не и братята Ромни. На самите тях, играещи един необикновен маскарад, беше детска игра да разгадаят чуждата тайна, която не беше така добре маскирана.
— Тя не е наша грижа, Вал. Имаме си нашите собствени тревоги и проблеми и за тях трябва да се грижим.
— Но тя е просто дете, Фелън. Сигурно е загазила страшно, за да избяга от родното си място…
— По-възрастна е, отколкото си мислиш Може би е малко над двайсет. И се съмнявам, че е по-загазила от нас самите. Не се нуждаем от още една изгубена душа. Вал. Имаме си достатъчно грижи.
Валериън пак поклати глава, без да се тревожи за внимателно подредените си къдрици.
— Предполагам, че си прав. Може би само ще влошим нещата. И все пак, забеляза ли очите на Фелън?
Фелън Ромни също се загледа в осветения от луната пейзаж, като нарочно запази напълно безизразно лицето си.
— Забелязах ги — каза тон.
И мълчанието пак се възцари в каретата, в която всеки от братята остана сам със своите собствени мисли.
Глава 2
Джулиет отново сънуваше. Вече трета нощ тя спеше в малката таванска стаичка на „Птицата и перата“. Лежеше под тънкото вълнено одеяло, свежият морски вятър галеше лицето й. Сънуваше баща си. Джак Макгауън Черния беше необикновен, не приличаше на останалите хора. Беше раздразнителен и вечно недоволен, но доста успешно се преструваше на чаровник. Също така успешно се преструваше, че много обича скъпата си дъщеря, че я обича достатъчно, за да я взема със себе си на своите дълги пътешествия. Че от обич я обрича на живот в места с доста странен и необичаен климат, в държави, които се разкъсват от война, че от обич я въвлича в приключения, които са доста опасни, макар и завладяващи. Тя също го обичаше предано и го следваше навсякъде, споделяше неговия ентусиазъм. Беше като майка за него, обожаваше го. Чак до момента, когато той я предаде за последен път. Той я изостави, умря от сърдечен удар в Египет, под силното египетско слънце, и я остави във властта на Марк-Дейвид Лемур.
Не, тя не искаше да сънува. Не искаше дори да мисли за това. Не искаше да мисли за смъртта на баща си, нито пък за седмиците и месеците, които последваха. Беше приключила с тази част от живота си веднъж и завинаги. Нищо не можеше да я застави да се върне пак към онова съществуване. Нито пък да съживява миналото е мисли за него и със сънищата си.
Тя би дала всичко, за да може да се върне в Египет. Или в Гърция, или на някое друго топло и слънчево място, където беше живяла с баща си, където се беше скитала сред руини, беше пила козе мляко и носила момчешки дрехи. Носеше момчешки дрехи още от времето, когато беше навършила четири годинки. Все още можеше ясно да си спомни деня, в който за първи път беше облякла рокля. Беше на шестнайсет, а баща и беше купил роклята от един стар сириец — ушита от коприна и прекалено голяма за крехкото й стройно тяло. Роклята я задушаваше, а освен това, не беше последна мода. Но тя я беше облякла и се беше почувствала като кралица, като неземно същество от вълшебна приказка. Беше се наслаждавала на екстравагантните, но искрени хвалебствия на Черния Джак. А после беше вдигнала очи и беше срещнала погледа на стария приятел на баща си, на Марк-Дейвид Лемур. И се беше почувствала ужасно неловко.
Трябваше да се довери на преценката си, Черния Джак също трябваше да се довери на нейното предчувствие. Тя се беше опитала да му обясни неприятното безпокойство, което я беше обзело, но баща й просто беше махнал с ръка и не беше обърнал никакво внимание на тревогите й. Както винаги, той се беше проявил като лековерен и доверчив човек. Не искаше дори да допусне мисълта, че дъщеря му не е в безопасност, когато се намира до него. Не искаше да мисли за това, че неговият най-добър приятел и спътник не е достоен за доверието му.
Черния Джак Макгауън никога нямаше да узнае до какво бяха довели неговите действия, освен ако хората не можеха да надничат от отвъдното, за да видят каква каша са забъркали. В момента Джулиет, която все още обичаше баща си така, както го беше обичала преди девет месеца, когато той беше срещнал смъртта си, и която силно усещаше загубата, беше доволна. И щеше да бъде доволна дотогава, докато беше сигурна, че никога повече няма да види Марк-Дейвид Лемур.