Тя отдръпна ръката си, а той я остави да си отиде, като непрекъснато я гледаше с преценяващи очи.
— Аз си лягам — каза тя и с наперена походка тръгна към вратата.
— Ти си моя слугиня — гласът му я последва, в него се долавяше присмехулност. — Поне засега. А аз не съм те освободил.
— Върви по дяволите! — отвърна му тя кратко.
И затръшна вратата след себе си. Смехът му я преследва по целия път до нейната стая. Когато влезе в нея, тя заключи вратата и я подсигури със стола. Вътре беше горещо и задушно, но дъждът валеше толкова силно, че тя не се осмели да отвори прозореца. Седна на леглото, сама в тъмнината, и се зачуди какво ли, за бога, ще стане с нея.
Трябва да беше заспала. Когато се събуди, в къщата цареше тишина, неземна тишина, нарушавана единствено от потрепването на дъжда по прозореца. Беше й горещо, задушаваше се, хваната като в капан в тази стая, в тези дрехи, в този живот, който не беше неин, но беше принудена да избере. Тя отключи съвсем тихо вратата и пристъпи в безлюдния коридор.
Кухнята беше пуста и тъмна. Ханигън и Дулси сигурно се бяха оттеглили в стаите си, които се намираха в малката пристройка до конюшнята. Надяваше се, че Валериън е успял да се прибере въпреки бурята. Ако не беше, значи тя беше сама в къщата с мъжа, който предизвикваше в нея твърде объркани чувства.
Тя отвори вратата на кухнята, колкото да се образува тесен процеп, и почувства върху лицето си дъжда и вятъра, които се смесваха в мокра вихрушка. Чувстваше се прекрасно — въздухът беше пречистен и хладен. Без да се колебае, тя се плъзна навън, в потопа, и внимателно затвори вратата след себе си.
Незабавно се измокри до кости, бялата й риза залепна за тялото. Едва виждаше на метър пред себе си. Вятърът запращаше косите й в лицето. Ако имаше разум, щеше да се обърне и бързо да избяга в прикритието на стаята си. Но тя никак не се чувстваше подвластна на разума.
Дивата буря беше предизвикала диви страсти в сърцето й, а за тях тя нямаше отговор. Беше оставила обувките си в стаята и сега вървеше боса през калния двор. Заобиколи къщата и тръгна към градината. Погледна назад към тъмната сграда, нищо не се виждаше. Фелън сигурно отдавна се беше оттеглил в стаята си, където дъждът и виното са го приспали. Нямаше да я безпокои повече тази вечер.
Щеше още веднъж да се опита да избяга. Чак до сутринта никой нямаше да разбере, че е заминала. Дори и тогава можеше да не забележат. Дъждът щеше да измие, да заличи следите й до сутринта. Ако имаше разум, нямаше да изпусне предоставилата й се възможност. Можеше да няма друга.
Неговите аргументи, разбира се, бяха убедителни. Тя нямаше да се справи сама с Лемур. Може би Фелън щеше да я защити. Но дали щеше да го направи? Или щеше да я продаде, както беше направил с обеците й? Може би щеше да вземе добра цена за нея?
Тя не му вярваше. Не вярваше на нито един мъж. Крайно време беше да си припомни това.
Обувките щяха да й трябват, също и дрехите й, а и пари. Но щеше да й бъде необходима и всяка минута. Не биваше да се колебае повече.
Тя знаеше къде той държи парите си. Наистина, той не беше направил никакъв опит да ги скрие от нея. В горното чекмедже на бюрото му имаше куп златни монети. Нямаше да вземе всичките. Много по-вероятно беше да открие бягството, когато види, че бюрото му е претърсвано. Освен това, тези пари можеше да бъдат по-необходими на Валериън, отколкото на нея, а той беше много любезен с нея. Беше съвсем различен от присмехулния си, циничен по-голям брат.
Тя бавно се прокрадна отново в тихата къща. Отиде в стаята си и събра вещите си, а после се отправи към библиотеката. На масичката в хола имаше поставена газена лампа, чийто пламък беше съвсем слаб. Тя я взе и влезе в библиотеката. Светлината на лампата никак не беше достатъчна, но тя безгрешно тръгна към бюрото.
То беше отключено. Остави лампата върху него и протегна ръка към парите. Щеше да пъхне по-голямата част от тях под ризата си и да излезе навън в дъжда, но после размисли.
Часовникът на Фелън лежеше върху бюрото. Той беше златен и вероятно струваше много пари, а тя го беше виждала да го държи в ръка повече от един път. Протегна ръка и го докосна, казвайки си, че трябва да го вземе като компенсация за липсващите обеци. Стори й се много топъл във влажните й ръце. Тя го помилва така, както влюбена жена би помилвала кожата на любимия.
В стаята миришеше на дъжд, на обработена кожа, на пушек и вино. Напомняше й за нещата, които не можеше да има, които не искаше да има. Трябваше да избяга, напомни си тя отчаяно и взе часовника.