Стори й се като жив, като част от него. Непрестанното му тиктакане беше биенето на неговото сърце. Блестящото злато топлеше ръцете й. Знаеше, че не може да го открадне. Не можеше да открадне и парите му. Не можеше да избяга, независимо от желанието си и от факта, че разбираше необходимостта от това.
Тя внимателно остави часовника на мястото му. Тихо затвори чекмеджето, а парите остави непокътнати вътре. После тръгна да излиза от стаята.
— Решението, което взе, беше мъдро — каза Фелън Ромни.
Джулиет беше обзета от паника, но заглуши вика, който напираше в гърлото й. Изтърва обувките и дрехите си на земята. Монетите, които й беше дал Маубрей, шумно се разпиляха по пода. През цялото време той беше там. Седеше в креслото в пълния мрак и я наблюдаваше. Бутилката, поставена на масата до него, беше празна. В очите му светеше тъмен и опасен пламък.
— Не знаех, че си тук — каза тя не особено умно.
— Разбира се, че не знаеше. Не умееш да крадеш, скъпа Джулиет. Чух те да се приближаваш от цяла миля разстояние и просто загасих лампата. Исках да видя какво ще направиш. Ти ме изненада.
— Бил си изненадан от решението ми да избягам?
Той поклати глава и бавно се изправи. Движенията му бяха грациозни, което показваше, че виното не беше му повлияло особено.
— Изненадан съм, че си променила намеренията си.
— Не съм променила мнението си относно бягството. Само реших да не те ограбвам. Ти ми каза, че ще ме пребиеш от бой, ако го направя, а аз реших, че наистина може да си толкова жесток.
— Да, сигурно ме мислиш за много жесток човек — каза той.
Прекоси бавно стаята. Нощта беше влажна, но на него, изглежда, му беше горещо от изпитото вино. Беше разкопчал ризата си. Краищата й свободно се вееха около силното му тяло. Тя си спомни за обръснатите гърди на Валериън и я напуши смях, който успя да потисне.
— Може би досега съм се държал като животно, а? — попита той.
Тя беше почти готова да се съгласи с него, но после разбра, че както винаги, думите му са пълни с ирония. Той вероятно смяташе, че досега се е въздържал и е бил безупречен. А може би, все пак, наистина беше такъв. Тя знаеше само, че всеки път, когато той я погледне, тялото й реагира така, все едно я е докоснал.
— Можеш да задържиш обеците — нервно каза тя и отстъпи крачка назад, готова да избяга.
— Много благородно от твоя страна. Но аз не държа на тях.
— Дай ги тогава на Валериън. Ще му стоят чудесно.
Устните му се изкривиха в усмивка. Джулиет не можеше повече да крие от самата себе си реакциите на тялото си. Със същия успех би могла да полети към луната. Ето защо искаше да избяга, разбираше причините за желанието си много добре. Не защото той можеше да й причини болка или да й навреди по някакъв начин. Искаше да избяга от разрушителната му, опасна усмивка.
— По-скоро бих предпочел да ги видя на твоите уши — каза той.
— Те не ми приличат.
— Украсените с диаманти обеци — каза той някак си замечтано, отнесено и тя разбра, че всъщност беше доста пиян — и нищо друго върху тялото ти.
И той протегна ръце към нея. А тя беше почти готова да се спусне към него. Залюля се към ръцете му, които й предлагаха опасна утеха. Искаше да усети тялото му. Но блесна светкавица, почти веднага последвана от силен гръм, и тя се осъзна.
Избяга боса, почти полудяла от страх и желание, навън в бурната нощ. Пет пари не даваше за бушуващите природни стихии. Той я хвана малко преди да се скрие в градината. Дъждът се изливаше върху тях и ги измокри до кости.
— Започнах вече да се уморявам — каза той с дебел, плътен глас — от твоите непрекъснати опити да ми избягаш.
Тя не притежаваше същата сила като него. А и не искаше да я има. Този път се отпусна в ръцете му. Чувстваше се скрита и защитена от мократа пелена на дъжда. Притисна се в него и вдигна лицето си към неговото. Остави се на дъжда и на целувките му, които я заливаха подобно на природната стихия. Тя го прегърна през кръста, а мократа бяла риза я удряше по ръцете, които бяха здраво сключени на гърба му. Нейните собствени, объркани чувства бушуваха като силната буря.
Ръцете му бяха малко загрубели. Устните му бяха твърди и настоятелни. И когато той я събори на мократа трева, тя не се опита да се съпротивлява. Тялото му покри нейното, устните му вече не се откъсваха от нейните, а дъждът ги заливаше. Беше едновременно и блаженство, и мъчение.
Той разкъса ризата й, копчетата се разхвърчаха и тя се оказа гола до кръста. Кожата й почувства влагата и студенината на въздуха, но топлата влага на устата му беше много по-въздействаща. Той притисна раменете й към влажната земя. Целуна гърдите й, устните му заиграха с втвърдените им зърна. После ги засмука, а през нея преминаха горещите вълни на желанието, разтърсиха я цялата и се съсредоточиха между краката й. Почувства как я завладява паника, някакъв тъмен страх, съвсем различен от ужаса, който беше изпитвала при докосванията на Лемур. Не беше страхът от мъжката жестокост, нито страхът от болката. Страхуваше се от своята собствена слабост и от копнежа, който изпитваше по този мъж.