Очевидно полудяваше.
Щеше да я изпрати някъде надалеч, заедно с обеците й. Щеше да й даде всички пари, които успееше да отдели. Щеше да й даде и проклетия часовник, оставен му от баща му. Щеше да я изгони утре сутринта, още с пукването на зората.
Преди да е започнал да съжалява за решението си.
Глава 14
Дъждът продължаваше да вали. Стичаше се по прозорците на старата странноприемница. Гръмотевиците бяха силни, все едно, че удряха по покрива. Вятърът стенеше през пролуките на вратите, виеше в комините и изпращаше пушека обратно в стаите. Но вътре беше уютно и приятно. Огънят беше весел, въздухът в стаята — топъл, пуншът — превъзходен, а другият загадъчен гост стоеше на разстояние. Общо взето, Валериън беше доволен. Или поне щеше да бъде, ако споменът за тясното легло не го преследваше подсъзнателно.
Щеше да бъде много лесно, казваше си той. Просто трябваше да се преструва, че наистина е жена. Да мисли за себе си като за старата си гувернантка, онази, която споделяха със законния син на лорд Хари. Нана, както я наричаха, беше дебела и неразговорлива. Успяваха да я накарат да говори за секс, колкото това правеше елхата в двора. Тя щеше да се сгуши удобно в леглото заедно с по-младата дама, да й предложи мекото си рамо за възглавница и да заспи.
Но дори усилието да си въобразява разни неща би довършило Валериън. Нямаше да успее да си въобрази, че е стара гувернантка, знаеше го. Седеше пред огъня вече половин час, след като прозяващата се Софи се беше изкачила горе. Усещаше, че ще прекара там, на стола.
Той изпъна удобно краката си и замислено отпи от пунша си. Дрехите му най-после бяха изсъхнали. Мокрият корсет се забиваше в ребрата му, а огромните му обувки миришеха на мокра обработена кожа. Искаше да прокълне съдбата, която го беше поставила в това крайно неудобно положение. Но не можеше да кълне съдбата, която го бе събрала със Софи де Куинси макар и за кратко време.
Облегна се назад и започна да се чуди кой ли е другият гост на хана, така нареченият Лемур, който все още оставаше невидим. Собственикът беше изказал предположението, че той току-що е пристигнал от страните с топъл климат. Той, изглежда, беше доста загадъчен господин, но пък притежаваше безукорни маниери. Запита се дали Фелън не е имал щастието да го срещне някъде при своите безкрайни пътувания по света. Отхвърли обаче идеята като крайно невероятна. Наистина нямаше от какво да се страхуват, още по-малко от мистър Лемур.
Опита се да си внуши, че джентълменът всъщност е разбойник и че той е длъжен да се качи горе и да легне в леглото заедно със Софи, за да я защити от този развратен женкар, който е с тях в странноприемницата. Но много добре знаеше, че той е най-развратният от тримата гости.
Тя сигурно вече беше заспала. Беше изтощена, очите й трескаво горяха. Той се беше уверил, че е изпила достатъчно количество пунш, което да й осигури здрав сън и добра почивка през нощта. Не искаше да разбере, че не е прекарал нощта до нея.
По същата логика, щом сънят й щеше да бъде непробуден, защо той да не прекара нощта до нея и да я гледа как спи? Друга възможност нямаше да му се отдаде, а след мъченията, които беше претърпял, той заслужаваше дори много повече…
Не, сигурно беше изпил прекалено много ром, щом можеше да разсъждава така. Още една чаша и можеше да започне да си мисли, че тя няма да усети, ако той я докосне. Ако я целуне. Ако плъзне ръцете си под тънкото й бяло бельо и помилва нежната й, млечнобяла плът…
Шумът от стъпки, който долиташе откъм стълбите, беше приглушен, дискретен, потаен. Валериън бързо спусна полите на роклята върху огромните си ходила, изпъна се и се заслуша. Нима този проклет разбойник си мислеше, че може да се промъкне в стаята на безпомощна, заспала жена? Ако я докоснеше, Валериън щеше да му изтръгне сърцето.
Тихите стъпки приближиха вратата на общата зала. Той тъкмо беше започнал да се оглежда наоколо с надеждата, че ще намери нещо, което би могло да му послужи за оръжие, когато вратата безшумно се отвори. На прага застана Софи, осветена от светлината на огъня.
Валериън беше неспособен да се помръдне, дори не можеше да си поеме въздух от изненада. Наистина, не можеше. Софи беше облечена в тънка памучна нощница и той виждаше силуета на тялото й в пълни подробности. Тя беше вчесала дългата си коса и небрежно я беше сплела. Някои кичури се бяха изплъзнали и спуснали над лицето й. Изглеждаше толкова млада и невинна, че сърцето му започна да се къса от неизказани чувства.
— Няма ли да си лягаш, Вал? — попита тя.