— Мислех, че вече си заспала.
— Чаках те. Аз… не обичам да спя в чуждо легло. Това ме изнервя. А дъждът вдига страшен шум.
Тя прекоси стаята и той видя, че ходилата й са боси. Пръстите на краката й бяха много красиви. Той се вторачи в нея. Опитваше се да си намери някакво извинение, но копнежът по нея го заслепяваше и пречеше на ума му да работи.
— Страхувам се, че ще хъркам — каза той.
Тя се усмихна.
— Няма проблеми. Мисля, че аз също хъркам.
— Ще заема по-голямата част от и без това малкото легло.
— На мен не ми е необходимо много място.
„Искам да те любя“ — помисли си той, но не каза тези думи на глас. Нямаше как да се измъкне, трябваше да се досети от самото начало, че няма да има изход от създалото се положение. Трябваше да понесе наказанието си, а всъщност все още не беше направил нищо чак толкова осъдително. Изправи се, примирен с поражението.
— Ще се кача горе — каза той. — Но не очаквай от мен да заспя. Ще седя на стола и ще ти правя компания, докато заспиш…
— В стаята няма стол.
Тя се протегна и взе дланта му в своите. Не можеше да не забележи дяволития пламък в очите й.
— Всичко е наред, Вал. Знам за тайната ти. Обещавам, че няма да кажа на нито една жива душа.
Шокиран, той се вгледа в очите й.
— Каква тайна? — запита я той с неестествено дрезгав гласът. Чудеше се по какъв ли начин се е издал.
— Въпреки че всички те мислят за такава смела жена, аз знам истината.
— Истината? — глупаво повтори той.
— Ти всъщност си много срамежлива и скромна, нали? Видях колко неудобно се почувства, когато те накарах да разкопчееш роклята ми. Та ти дори не смееше да ме погледнеш — каза тя с неприкрита изненада. — Не знам как жена с твоите познания и възгледи за секса изведнъж може стане неузнаваемо срамежлива. Все пак, нашите тела не са чак толкова различни, нали?
— Така мислиш ти — мрачно каза той.
— Но ние и двете сме жени, въпреки че ти си много по-висока и силна, много по-възрастна и по-опитна…
— Всъщност — призна той, — аз се чувствам малко по-спокойна, когато съм с мъж. Не знам защо…
— Можеш да се съблечеш на тъмно, скъпа Вал — каза тя невинно, с дяволита усмивка. — Обещавам да не поглеждам. Но, моля те, ела да си легнеш. Студено ми е там сама и се страхувам, защото вятърът се вие около стряхата и вдига такъв шум…
Не можеше да устои на молбите й. Прегърна я, което беше голяма грешка от негова страна, защото, тъй като тя не носеше нищо под тънката памучна нощница, той ясно почувства топлината и податливостта на тялото й. Прииска му се да я отблъсне, кожата й го изгаряше, но нямаше извинение за подобна постъпка.
— Ще дойда, ако наистина го искаш — каза той с нисък, сдържан глас. — Много съм уморена.
Тя лъчезарно му се усмихна.
— Благодаря ти, скъпа Вал. Знаех, че мога да разчитам на теб.
В спалнята беше съвсем тъмно. Облаците закриваха небето, на което не се виждаше нито една звезда. Щом тя затвори вратата зад тях, той премигна. Трябваше му известно време, за да свикне с мрака, който беше черен като индиго. Видя как Софи прилична на призрак, прекоси стаята. Чу изкусителното проскърцване на леглото и едва успя да потисне стенанието си.
— Искаш ли да запаля свещ? — попита тя. — В долния край на леглото е нощницата, която собственикът донесе за теб.
— Не — каза той. Задушаваше се. Изрита мокрите си кожени обувки. И вече с по-нормален глас каза: — Ще се оправя и на тъмно.
Протегна ръка към нощницата, но напипа крака й. Вярно, че той беше покрит с одеялото, но допирът го разтърси. Запита се как ще успее да преживее нощта, легнал до нея. Намъкна нощницата през главата си. За щастие, тя беше с размерите на палатка и той успя да разкопчее роклята си. Тя беше ушита така, че да може лесно да се съблича и облича. Беше я ушила една от невидимите роднини на Ханигън и не за първи път той благодари на неизвестната благодетелка. Под огромната бяла нощница можеше да развърже дори корсета си. Но едва ли щеше да успее да го завърже на сутринта, а беше невъзможно да помоли Софи. Оставаше единствено да се надява, че хората няма да бъдат особено придирчиви към талията на една вдовица. Метна дрехите си върху масата с надеждата, че ще изсъхнат напълно и калта ще се отрони. После се отправи към леглото.
— Не исках да го споменавам преди — каза весело Софи, — но виждам прекрасно в тъмното.
— Господи — възкликна той, питайки се дали тъмнината щеше да му помогне да запази маскировката си. Или, може би, щеше да разкрие тайната му.
— Не знам защо вдигаш толкова шум за нищо, Валери. Хората непрекъснато делят леглото си с някого. Кълна ти се, нямам въшки.