Въпреки обзелото го напрежение, той се засмя.
— Ти си смешно дете.
— Аз съм на осемнайсет. На възраст, когато мога да се сгодя — каза тя.
Гласът й прозвуча глухо. Той стигна до леглото и се взря в нея в тъмното.
— Значи, вече ти е направил предложение — каза той примирено. — За това говореше майка ти, нали?
— Не, още не. Но ще направи. Мама непрекъснато му повтаря колко очарована ще бъде.
— Можеше да попита и теб.
— Мама никога не пита хората за мнението им. Тя просто ги информира за своето и очаква всички да се съгласят с него.
Тя погледна нагоре към Валериън, а на лицето й беше изписана молба.
— Не искам да се омъжа за него.
— Тогава, недей — каза Валериън, предаде се и се качи на леглото до нея.
Чаршафите бяха топли и от чист лен. Той се досети, че нейното тяло ги е стоплило.
— Кажи го на майка ми.
— Ще го направя. Веднага щом се върнем.
Софи се премести неспокойно и го погледна.
— Няма да помогне — отчаяно каза тя. — Мама вече е решила и нищо не може да я разколебае.
— Тогава трябва да променим намеренията на капитан Мелбърн.
Май беше пил прекалено много пунш. Беше обезпокоително близо до изкушението, цялото легло миришеше на лавандула.
— Но как можем да постигнем това?
— Можем да съсипем репутацията ти — безразсъдно предложи той.
Тя се изкикоти.
— Страхувам се, скъпа Вал, че ти не притежаваш необходимото за целта.
Безхитростната й забележка не подобри настроението му. Той нито отрече, нито потвърди думите й.
— Но винаги можем да кажем, че някой друг го е направил.
— Кой?
— Загадъчният мистър Лемур. Или моят съпруг. Или сър Невил Пинуърт.
— Толкова е вероятно той да направи това, колкото и ти, скъпа Вал — каза тя и избухна в смях.
— Даже по-малко вероятно — позволи си да каже той.
— Права си. Е, да приемем, че репутацията ми е съсипана. Какво следва по-нататък?
— Ще дойдеш с нас на континента. Ще посетим всички големи градове — Париж, Виена, Флоренция. Ще живеем безразсъдния и разсипнически живот на незаконна двойка.
— Мисля, че за тази незаконна двойка ще ни трябва мъж. И се страхувам, че съпругът ти няма да е подходящ за тази роля. Той ме плаши.
— Ф… Филип? — заекна той с неподправена изненада. — Защо?
— Той е толкова мрачен, толкова студен и толкова циничен! Сигурно е много неприятно да се навърта около теб.
Валериън си помисли за насиненото си око.
— Понякога — горчиво каза той. — А и аз не ти предлагам да имаш връзка с него.
— Може да намерим някой много красив любовник за мен — сънено каза Софи и се плъзна в леглото, — след като ти продължаваш да твърдиш, че плътските удоволствия заслужават цената, която се плаща за тях. Разчитам на теб да избереш подходящия за мен мъж.
Валериън лежеше по гръб до нея. Беше скръстил ръце на гърдите си. Задушаваше се.
— Бих искала да е висок — каза тя замечтано, — но не прекалено. Предпочитам да е с руса коса. Искам да бъде силен, но не с прекалено развити мускули.
— Съвсем да не прилича на капитан Мелбърн?
— Точно така. Трябва да бъде по-слаб от него. Още по-добре, ако е красив, но не е абсолютно задължително. Не искам да имам мъж, който се интересува повече от изражението си в огледалото, отколкото от мен.
Валериън беше готов всеки момент да се разсмее. През последните няколко седмици беше прекарал по-голямата част от времето, застанал пред огледалото. Но беше принуден от обстоятелствата, а не от собствените си наклонности. И не смяташе, че видът му е по-важен от жената, която лежеше така дяволски близо до него.
— Красив, но не самовлюбен — отбеляза той. — И какво друго?
— Искам да бъде нежен — каза тя. — Да обича да живее в провинцията и да иска да доставя удоволствие на жената. Искам да ме обича.
Той беше готов да я докосне — като че ли описваше самия него. Сега беше сигурен, че за тях имаше надежда…
— И искам да бъде честен и верен. Никога да не ме лъже — добави Софи.
Трябваше да мине известно време, преди той да възвърне гласа си.
— Високи изисквания — каза той.
— Знам. Но тъй като нямам намерение да се омъжвам, никого няма да нараня, нали?
— Не, не е така. Наистина можеш да нараниш някого — каза той.
Една светкавица освети ярко стаята. Последва оглушителен гръм. Софи изпищя, пробяга разстоянието, което ги разделяше и се хвърли на рамото му. Той инстинктивно я обгърна с ръце. Знаеше, че си играе с огъня. Тя се притисна в него и въздъхна доволно. Главата й лежеше като в гнездо в ямката на рамото му. Златнорусата й коса беше мека и копринена и опираше в наболата му брада.
— Имаш ли нещо против? — прошепна тя и се прозя.