— Ни най-малко, дете — отговори той.
Стисна ръцете си в юмруци, за да не може да я докосва. Можеше да направи това за нея. Можеше да я държи и да я утешава в мрака и бурята, независимо колко мъчително беше за него. Дължеше й поне това заради лъжите, които й беше наговорил, и заради радостта, която тя му беше дала. Щеше да преживее нощта. Дали?
Нощта му се струваше безкрайна, но и много кратка. Тя спеше и почти не издаваше звуци в съня си. Само понякога сладко и тихо въздъхваше. Въздишките й бяха много съблазнителни. Той очакваше, надяваше се, че тя ще се отмести и ще се отдалечи от него, щом веднъж заспи дълбоко. Но тя не го направи. Притискаше се в него, галеше лицето си в ръката му като доволно котенце. А той лежеше и се измъчваше. Изпитваше странна смесица от чувства: уж изпитваше блаженство, а се надяваше, че сутринта по-скоро ще дойде; в следващия миг желаеше въобще да не идва.
Когато най-после заспа, сънят му беше дълбок и продължителен. Събуди се чак когато първите лъчи на зората се промъкваха в тъмната спалня. Тя все още спеше, сгушена в ръцете му, доверила му се в съня си. Ръката й почиваше на равните му гърди, под огромната нощница.
Той се отмести много, много внимателно. Взе ръката й и я постави на леглото до нея, а после стана. Тя се събуди в същия миг, погледна го сънено. Той се надяваше, че няма да успее да го види ясно, защото утринната светлина все още беше слаба.
— Ставаш ли вече?
— Винаги съм ставала рано — весело отговори той, но му се искаше да се върне при нея в топлото тясно легло. — Ти поспи още малко. Поне още няколко часа няма да можем да тръгнем.
Тя не се нуждаеше от дълго убеждаване. Въздъхна блажено и се сгуши в завивките. А той застана за миг над леглото и я загледа. Можеше да бъде завинаги така, ако животът се беше стекъл различно, ако имаше по-добър произход, ако му се беше отдала възможност да я ухажва, да се ожени за нея. Тогава всяка сутрин щеше да се събужда и да я гледа как спи.
Но при сегашните обстоятелства тази сутрин трябваше да му стигне за цял живот.
Не знаеше колко дълго е останал така, загледан в нея, поглъщайки с очи всяка подробност — розово-белите бузи, леко разтворените устни, едва забележимите сини венички по клепачите. После нарочно се обърна с гръб към нея и се зае с досадното задължение, което представляваше утринният тоалет.
Доста дълго време се бори с нощницата, която приличаше на палатка. Когато най-сетне се измъкна от нея, разбра, че е в беда. Беше успял да завърже корсета, но толкова несръчно, че не беше придал на фигурата си никаква женственост. Роклята му беше корава и набръчкана. Нито една жена на неговата възраст и с неговия опит не би се облякла така отвратително. Шапката му се беше свила и едва ставаше на главата му. Отиде на пръсти до огледалото и видя, че най-лошите му опасения се потвърждават.
Не беше се бръснал вече двайсет и четири часа. Всички щяха да забележат кестенявата брада, която беше набола по бузите и по решителната му брадичка. Окото му беше великолепно синьо и така привличаше погледа, че може би щеше да отвлече вниманието на хората дори от наболата брада на мисис Рамзи. Може би, но не сигурно. Косата му висеше отпуснато около лицето му. Въпреки изпомачканите женски дрехи, той приличаше на мъж — такъв, какъвто беше.
Нямаше как да използва ножчето за бръснене, което беше в дамската му чанта, без да привлече вниманието на Софи. Пудрата пък нямаше да му осигури достатъчно прикритие. Грабна шапката си, нахлупи я, колкото можа по-ниско, и спусна воала.
Часът, който прекара сам в общата трапезария, беше благословен. Самият съдържател му занесе кафето, а после го остави сам. Той седеше, гледаше жаравата, която беше останала от огъня, и размишляваше за това, колко жесток е животът.
Дъждът беше престанал през нощта. Слънцето срамежливо надничаше иззад мокрите листа. Валериън повдигна воала, за да погледне по-добре. Но чу да се приближават нечии стъпки и побърза да го спусне.
— Извинявам се, мислех, че в стаята няма никой.
Мъжът, който се готвеше за бързо отстъпление, можеше да бъде само загадъчният мистър Лемур.
— Както виждате, има — доста студено и неучтиво му отвърна Валериън.
Мъжът очевидно беше безобиден. Не беше в първа младост, беше облечен елегантно, косата му беше внимателно вчесана. Очите му бяха безцветни, лицето — приятно, а дланите — малки. Човек не можеше да намери нищо загадъчно в него. Той беше просто още един джентълмен на път за Хемптън Реджис.
— Ето ви и вас, сър.
Съдържателят се появи на прага, а на лицето му беше изписано обичайното измъчено изражение.
— Моля за вашето извинение, лейди, но частният салон претърпя известни повреди през изминалата нощ. Състоянието на покрива е по-лошо, отколкото предполагах. Ще благоволите да поделите общата трапезария с господина?