— Наистина много необичайно положение — запротестира Валериън, който не беше в настроение и не можеше да търпи ничие чуждо присъствие. Но се появи Софи и прекъсна възраженията му.
— Разбира се, че няма значение. Благоприличието ще бъде спазено, тъй като аз и мисис Рамзи ще бъдем подкрепа една за друга. Можете да се присъедините към нас, мистър…?
— Лемур — каза той с учтивост, в която нямаше и следа от притворство. Защо ли тогава Валериън настръхна? — Марк-Дейвид Лемур на вашите услуги.
— Аз съм мис Де Куинси, а това е мисис Рамзи.
Тя беше облякла отново своята собствена рокля и изглеждаше божествено. Прекоси стаята и застана до Валериън. Загледа се в него, а устните й затрепериха от усилието да не се засмее. Но не можа да се сдържи. От гърлото й излязоха сподавени звуци, които много приличаха на нежен смях.
— Вал! Защо, за бога, си със спуснат воал тази сутрин?
— Ще си помислиш, че изглеждам смешно, ако можеш да надзърнеш под воала — мрачно каза той. — Позволи ми поне тази малка проява на суета, моля те.
— Сигурна съм, че изглеждаш превъзходно.
Софи седна до него и си наля кафе с елегантност, която Валериън никога нямаше да усвои.
— Искате ли и вие малко, мистър Лемур?
— С удоволствие, мис Де Куинси — каза той важно, взе си стол и се настани срещу тях.
Валериън се облегна назад и ги загледа с горчивина. Нещастното му изражение беше добре скрито зад воала. Тя очароваше Лемур със същата неосъзната грациозност, с която наливаше кафето. Маниерите явно се усвояваха в обществото, но за тях трябваше да имаш и талант. Нищо не означаваха сега, но той беше готов да умре от ревност.
— Нов ли сте в тази област, мистър Лемур?
— Да. Отивам в малкото крайбрежно градче Хемптън Реджис, но бурята ме спря тук.
— Ние живеем там — гордо засия Софи.
— Тогава може би знаете нещо за човека, когото търся. Младо момче на име Джулиън Смит.
„Трябва да благодаря на Бога, че съм със спуснат воал“ — помисли си Валериън. Така поне нямаше нужда да крие реакцията си. Софи поклати глава.
— Страхувам се, че не го познавам. Сигурно не е живял дълго в Хемптън Реджис, иначе, сигурна съм, щях да науча за него…
— Предполагам, че е останал в града само една-две седмици. Той ми беше слуга, но ме окраде и избяга. Чух, че бил видян в тази област. Надявам се, че ще успея да го хвана.
— Ужасна история — каза Валериън с мек копринен глас. — И какво открадна негодникът?
Лемур го погледна спокойно, очите му вдъхваха доверие.
— Чифт украсени с диаманти обеци, които принадлежаха на моята съпруга.
— Отвратително — възкликна Валериън. — И все пак, чудя се, защо лично вие преследвате момчето. Защо не сте пратили по петите му тайните агенти на правосъдието?
— Обичам момчето. То направи грешка, но аз съм убеден, че подходящото възпитание ще го накара да проумее лошото си поведение и да се поправи.
Лемур се усмихна. По гърба на Валериън пропълзяха тръпки на ужас. Напоследък прекарваше толкова малко време в Сатърс Хед, че не знаеше дали Фелън е разбрал какво е накарало Джулиет да облече мъжки дрехи. Отговорът се криеше в мъжа, който седеше срещу тях и който беше съвсем приятен на пръв поглед. Валериън протегна ръка към кафето си с надеждата, че мистър Лемур няма да обърне внимание на размерите й.
— Сега, след като споменахте за това — тихо каза той, — се сещам, че имаше едно момче, което работеше в „Птицата и перата“ и което беше тогава току-що пристигнало в града. Не помня името му, но беше момче, което тъкмо излизаше от юношеството. Дребно, с кестенява коса и кафяви очи. И много приличаше на момиче.
Лемур не успя да скрие вълнението си.
— Това е той. Къде казахте, че е работил? В „Птицата и перата“?
— Вече не — тъжно каза Валериън. — Мисля, че избяга след седмица с половината сребро на съдържателя. Някой каза, че бил тръгнал на север.
Софи изненадано го погледна, но нищо не каза.
— На север? Но аз тъкмо идвам оттам — каза Лемур и изведнъж придоби неприятна физиономия. — Ще ме извините ли, дами, трябва да тръгвам.
Валериън реши да си поиграе малко с него.
— О, останете и пийнете още малко кафе — каза мило той.
— Може би пътищата на север също са наводнени. Не бива да тръгвате толкова рано.
— Не, благодаря ви, не — припряно каза Лемур. — Пътищата на север са прокарани по-нависоко. Но дори да са наводнени, аз просто ще почакам. Ваш слуга, мадам. Мис Де Куинси.
Той така бързаше, че почти се блъсна в съдържателя.