Тя седна в леглото и се загърна с грубото одеяло. Беше й студено, а същевременно се потеше. Пружините хлътваха под тежестта й, но тя не обръщаше внимание. Беше спала и в по-неудобни легла и на по-неприятни места от тази гореща и задушна таванска стаичка в Южна Англия.
Не искаше да мисли и за другия мъж. Високият, циничен, язвителен мъж със спокойното, невъзмутимо изражение на лицето, със сребристите очи и тънките, чувствени устни. Тя не харесваше мъжете, не харесваше животинските им апетити и варварското им незачитане на останалите. Фактът, че нещо напълно непонятно в този мъж я привличаше, я плашеше повече от очевидната заплаха, която представляваше сър Невил Пинуърт и дори повече от спомена за Марк-Дейвид Лемур.
Джулиет стана от леглото и боса отиде до отворения прозорец Оттам се виждаше морето и тя с копнеж се загледа в него. Англия беше страната, в която се беше родила, но тя се чувстваше повече от чужденка в тази земя. Беше по-добре в различните страни, където беше живяла с Черния Джак. Ако можеше, щеше да се качи на следващия кораб и да се отправи към страните с по-топъл климат. Дори нямаше да се обърне назад.
Но не й стигаше смелост да го направи. И без това играта, която започна беше прекалено опасна. На сушата тя успяваше да намери нужното й усамотение и да запази тайната си непокътната. Но на борда на кораб това щеше да бъде невъзможно. От онова, което си спомняше за кошмарното завръщане по море от Португалия с Лемур, й ставаше ясно, че на борда на кораб не съществува нищо подобно на усамотение или приличие. А жена, преоблечена като момче, несъмнено се нуждаеше от тези две неща.
Трябваше да изчака, докато събере достатъчно пари, за да си купи билет до Франция. Каютата щеше да й осигури сравнително спокойствие, а щом веднъж вече напусне бреговете на Англия, ще може да си облече отново рокля. Ако иска, разбира се. Но свободата, която даваха панталоните, щеше да й липсва.
А засега, по-добре да остане тук. Изминалите три дена бяха запълнени в усилена работа, но тя беше силна, по-силна дори от двете високи и мускулести сервитьорки, които все така й хвърляха многозначителни погледи. Беси беше добродушна, по майчински загрижена и прекрасна готвачка, Маубрей се преструваше на мърморко, но беше любезен и обичлив. Двете глупави момичета си намираха по-добри обекти, след които да тичат. Общо взето, тя щеше да бъде доволна да остане в Хемптън Реджис, докато се зададе по-добра възможност.
Но точно сега не можеше да прекара и минута повече в тази задушна стаичка. Искаше да тича боса по плажа и да чувства влажния солен вятър в косите си. Искаше да диша с пълни гърди, да лежи на пясъка и да слуша песента на птиците. Искаше отново да се чувства свободна, пък било то само за няколко кратки часа.
Тя стегна панталоните си и пусна отгоре огромната бяла риза, но не си даде труд да се пристегне, за да скрие и без това малките си гърди. Остави мъжките чорапи и обувките си в стаята и нави скромно украсените с дантела ръкави чак до мургавите си лакти. Пусна косата си да се развява свободно и излезе.
В годините, които беше прекарала далеч от Англия, се беше научила да върви тихо, почти безшумно. Никой не я чу, докато слизаше на пръсти по тясната, виеща се задна стълба. Огънят в кухнята беше почти загаснал, но все още изпращаше горещи вълни. Тя се спря и си отряза комат хляб, преди да се отправи навън в топлата лятна нощ.
Над главата й, на синьо-черното като индиго небе, светеха звезди, същите звезди, които я гледаха отгоре и над Египет. Когато стигна до песъчливия бряг, тя пъхна хляба в джоба си и се спусна да бяга. Бягаше боса по мокрия пясък, вятърът се заплиташе в косата й, а бялата батистена риза се вееше край тялото й. Прескачаше скалите, танцуваше покрай водата и дълбоко вдишваше чистия, влажен, солен въздух. Беше така отдадена на това обикновено и просто удоволствие, че не усети, че не е сама на брега, докато не се блъсна във високата, неумолима фигура.
Слабият, но пронизителен писък, който се изтръгна от гърлото й, определено беше писък на момиче. Тя почти се задуши от усилието да го спре. Силни ръце хванаха нейните и ги стиснаха здраво. Тя погледна нагоре в мрака и видя лицето на мъжа, за когото се страхуваше да мисли.
Не знаеше дори името му. Маубрей не го беше споменал, а тя не искаше да задава въпроси. То нямаше значение. Той беше един от местните аристократи и със сигурност нямаше да се заинтересува от един кухненски прислужник. Което обаче не обясняваше защо държи ръцете й толкова здраво, защо й се струваше, че пръстите му милват кожата й през леката батистена риза и защо той се взира така изпитателно в лицето й.