— Довиждане — отново каза той.
А после се обърна и излезе от стаята, без да погледне назад.
Настроението на Фелън Ромни беше станало още по-лошо. Избухливият му нрав не се повлия особено от влизането на брат му в библиотеката. Беше пладне. Брат му свали смачканата си шапка и я хвърли в камината Тъй като беше летен, горещ ден, в нея не гореше огън, но в жеста му все пак се криеше предизвикателство.
— Боже мой — едва чуто прошепна той, докато погледът му обхождаше брат му. — Нима си карал през града в този вид?
Валериън се хвърли на един стол. Удареното му око беше придобило невероятно морав цвят, имаше нужда от бръснене и изглеждаше така, като че ли е готов да пребие някого. Фелън се запита дали честта да бъде пребит ще се падне на него.
— Нямах никакъв избор. Бяхме хванати като в капан от дъжда и принудени да прекараме нощта в един хан.
Фелън разтревожено се изправи.
— Вал, ти нали не…
— Не, по дяволите, не съм. Прекарах цялата отвратителна нощ в нейното проклето легло, с проклетата й глава на проклетото ми рамо и не я докоснах нито веднъж!
— Браво на теб — отдъхна си Фелън.
Валериън скочи от стола и наперено закрачи из стаята. После се подпря на бюрото. Беше готов да налети на бой, изражението на лицето му беше заядливо. То беше особено смешно, като се има предвид видът му, който беше съвсем окаян.
— Браво на мен — направи гримаса той. — Ще ти кажа какво ще бъде най-добре за мен. Да се махаме оттук. Уморен съм вече. Не мога повече да чакам Ханигън да намери някакво щастливо разрешение на нещата. Уморих се да седя на задника си, без да правя нищо. И ако още веднъж видя Софи де Куинси, ще…
Спря да говори, защото, като джентълмен, не искаше да информира брат си точно какво копнее да направи със своята любима.
— Мога да си представя — каза Фелън не особено радостно.
— Няма повече да споря с теб — каза Валериън. — Да бъде, както ти искаш! Да изчезваме оттук и да вземем Джулиет с нас!
Фелън замръзна на място.
— Не! Казах ти вече, тя ще остане тук. Няма да ти позволя да прехвърлиш неудовлетворените си сексуални желания върху нея.
— Нима мислиш, че съм от мъжете, които постъпват така? Трябва да ти насиня окото — с опасни нотки в гласа заяви Валериън.
Фелън се усмихна горчиво.
— Само си търсиш извинение, за да ме удариш. Без съмнение, аз го заслужавам. Един бой с юмруци може да се отрази добре и на мен, защото и аз самият напоследък не съм особено задоволен. Но мисля, че ще бъде загуба на време да се бием двамата. Благодаря на бога, че най-сетне си готов да заминеш оттук. Но няма да вземем Джулиет.
— Нима ще я оставим на благоволението на мъжа, който я търси?
Фелън го зяпна.
— Аз не съм ти разказал за него — каза той. Беше съвсем сигурен.
— Не, не си. Срещнахме го в хана. Доста приятен на вид мъж на име Лемур, който каза, че търси избягалия си прислужник. Момче на име Джулиън Смит.
— Проклятие!
— О, не се тревожи, братко мой. Аз му казах, че тя е тръгнала на север с половината богатство на града. Той се втурна подире й. Но не знам колко дълго може да продължи това. Рано или късно, той ще се върне. А аз нямам намерение да я оставя в ръцете му.
— Нито пък аз — отговори Фелън.
— Тя не е неговият слуга, нали?
— Тя е неговата съпруга.
Валериън тихичко подсвирна.
— Тогава наистина е по-добре да се махаме оттук — каза той. — И да побързаме.
— С тези дрехи ли ще пътуваш?
— Това беше последният път. Повече няма да навличам тези проклети рокли — предупреди го той.
— Не прибързвай. Може да минат ден-два, докато успеем да купим билети. Междувременно, стой настрана от твоята интелектуалка.
— О, точно това имам намерение да правя. Но времето е ценно. Аз изпратих Лемур по грешна следа, но, рано или късно, той ще разбере истината. Все някога ще се появи тук. Аз мисля, че ще бъде скоро.
Фелън се замисли. Щеше да бъде доволен да излее гнева си върху този жалък, презрян червей. Той беше наранил Джулиет, и то достатъчно лошо. Искаше му се да го убие.
Неканени, мислите продължиха. Ако го убиеше, както, без съмнение, Лемур заслужаваше, Джулиет щеше да бъде вдовица. Защо, по дяволите, нейното социално положение трябваше да го интересува. Нали уж просто искаше да я види в безопасност — толкова недосегаема за съпруга си, колкото Софи беше за Валериън.
— Ще заминем — каза той. — Междувременно, не стъпвай в града. Сигурно вече си предизвикал езиците на хората.
Валериън го погледна.
— Ще ми дадеш ли възможност да те ударя?