Фелън горчиво се усмихна.
— Не сега. Когато стигнем във Франция, можеш да ме смажеш от бой. Тогава няма да има значение, ако и другото ти око е насинено.
— Така си мислиш!
— Аз съм по-силен от теб, малко братче. Винаги ще те победя в един юмручен бой.
— Аз съм по-луд и по-разгневен от теб, големи братко. И съм много по-разочарован и нещастен.
Фелън си спомни за сцената, която се беше разиграла между него и Джулиет в градината.
— Ако бях на твое място, не бих разчитал на това — с горчивина в гласа каза той.
Оказа се, че разполагат с много по-малко време, отколкото мислеше Фелън. Същия следобед той отиде в Хемптън Реджис под предлог да се отбие у семейство Де Куинси и да разбере какво е здравословното състояние на Софи. Но всъщност имаше две причини, които го отведоха в града. Едната — да се увери, че Валериън не е издал самоличността си. И втората — да купи билети за следващия кораб, сал или каквото и да е корито, което се отправя към бреговете на Франция. Или където и да е — но далеч от Англия.
И двете му начинания не се увенчаха с успех. Мисис Де Куинси го прие, но беше разтревожена и разсеяна. Не прояви дори любезност. Софи определено не била добре, изпратили за доктора и тя няма да може да приема посетители известно време. Фелън учтиво се сбогува, като се питаше дали в неразположението на Софи нямат пръст и емоционални разочарования.
Търсенето на места за кораб към континента беше още по-неуспешно. Единственият кораб, който се намираше в малкото пристанище, беше претърпял повреди по време на проливния дъжд. Нямаше свободни места на нито една от по-малките лодки. Парите не можеха да помогнат в случая. Успя да се сдобие само с обещание, че ще ги вземат след три дена. Но той изпитваше неприятното чувство, че тогава може да е твърде късно.
Искаше да се върне обратно в къщата. Не беше виждал Джулиет от среднощната им среща в дъжда. Казваше си, че пет пари не дава, но знаеше, че се опитва да се самозалъже. Насили се да спре в „Птицата и перата“. Влезе в общата зала с нехайна походка, с намерението да покаже на света, че мистър Рамзи няма какво да крие. Видя сър Невил Пинуърт, който седеше в ъгъла и беше погълнат от разговора си с един друг мъж. Гледката не подобри настроението му. Беше готов да се обърне и да побегне.
— Ето го! — извика сър Невил с високия си, превзет глас. Беше вдигнал глава и видял Фелън. — Какъв късмет! Филип, ела при нас. Никога не би се досетил кого търси този джентълмен.
Проклятие! Фелън не се помръдна, просто не можеше. Марк-Дейвид Лемур се обърна с лице към него. На красивото му, но безлично лице имаше изписано приятно изражение. Но когато погледът му попадна на лицето на Фелън, очите му се присвиха.
Бяха се срещнали само веднъж — преди няколко години в Александрия. Бяха си поделили бутилка вино и бяха водили разговор, от който Фелън беше разбрал, че Лемур е странен човек. После се бяха разделили. Друг човек на негово място сигурно нямаше да го познае.
— Ние вече сме се срещали — Лемур се изправи. — Мина доста време оттогава, Ромни.
— Наистина, сигурно е било отдавна — изкикоти се сър Невил. — Ти дори си забравил името му. А то е Рамзи, Филип Рамзи.
— Сигурно — спокойно се съгласи Лемур, приятно усмихнат. — Простете грешката ми.
— Няма какво да ти прощавам — прошепна Фелън, който нямаше какво друго да направи, освен смело да се включи в разговора. — Хубаво е, че те виждам отново, Лемур. Какво търсиш? Ще бъда повече от щастлив, ако мога да ти помогна.
— Момчето — провъзгласи сър Невил.
Фелън повдигна едната си вежда.
— Момчето? Нямам ни най-малка представа за какво говориш.
— Не се прави нарочно на глупав. Момчето за всичко, което работеше тук. Ти ми го измъкна под носа. Ако то не беше все така щастливо настанено под покрива на Сатърс Хед, щях да съм научил. Интересът ми към него е постоянен и аз се интересувам от съдбата му. — Пинуърт се усмихна и показа пожълтелите си зъби. — Особено се интересувам от млади момчета, които се нуждаят от помощ.
— Мисля, че може би съм срещнал съпругата ти — спокойно отбеляза Лемур. — В един малък хан на не повече от десет мили на север. Очаквам с нетърпение новата си среща с нея. И с моя племенник.
— Твоят племенник? — Фелън също беше много спокоен. — Не мисля, че младежът, който работеше в конюшните ни в Сатърс Хед, е бил твоят племенник.
— Работил в конюшните! — възкликна Пинуърт. — Какво прахосничество!
— Това, изглежда, му харесва. Той се справя добре с конете.
— Винаги се е справял — каза Лемур. — Но се страхувам, че малкото му приключение завърши. Имам намерение да го върна в Лондон колкото се може по-скоро. Ще дойда с теб до къщата, ако разрешиш.