Фелън не можеше да възрази.
— Какво е накарало момчето да избяга?
— Недоразумение. Мисли, че съм много строг опекун, но, разбира се, на децата понякога така им се струва. Ще го уверя в добрите си чувства и намерения веднага щом го видя.
Фелън искаше да го убие на място. Беше убивал и преди, когато неговият собствен живот биваше застрашен. Не мислеше, че е особено жесток човек, но точно сега мисълта, че може да извърши хладнокръвно пресметнато убийство, го привличаше неимоверно.
— Моята съпруга е много привързана към младия Джулиън — каза Фелън. — Мисля, че е по-добре да я подготвя за твоето пристигане.
— Мисля, че вече е подготвена — учтиво възрази Лемур. — Даде ми много полезна информация, когато я срещнах. Страхувам се, че я накарах да повярва, че момчето има пороци. Трябва да й съобщите, че съм я излъгал.
— Не мисля…
— Хайде сега, Ромни! — запротестира Пинуърт, очевидно забавлявайки се от спора им. — Не можеш да държиш племенника далеч от чичо му. Особено когато той е опекун на момчето. Приеми го, човече, ще трябва да го загубиш. Приеми го с усмивка.
Фелън се запита дали да не убие и сър Невил. Но реши, че ще бъде чиста загуба на енергия. Нямаше избор, трябваше да вземе Лемур със себе си по обратния път към Сатърс Хед. Рано или късно, той и сам щеше да намери пътя, а Фелън предпочиташе да го държи под око.
— Все още продължавам да мисля, че е по-добре да предупредя съпругата си — каза той. — Но ако си решил твърдо, може да тръгнем още сега. Вече се стъмва. Ще приемеш нашето гостоприемство за през нощта, нали, Лемур?
— С удоволствие.
Той беше дяволски учтив, помисли си Фелън. Ако не беше толкова подозрителен, ако не знаеше истината за Джулиет, ако не беше я почувствал как трепери в ръцете му, можеше да повярва на историята, която Лемур беше скалъпил и разправяше на хората.
Нито един от двамата не проговори, докато яздеха през града, а после по западния път, който водеше към Сатърс Хед. Пътеката се виеше близо до скалите. Морето, което се виждаше долу, все още беше бурно. Нямаше да могат да избягат през нощта. Фелън се държеше резервирано. Не споделяше мислите си с човека, яздещ до него.
— Не знаех, че имаш племенник — каза по едно време Фелън.
— И аз не знаех, че си се оженил, Ромни. Извинявай, исках да кажа, Рамзи. — Лемур се поправи със спокоен глас, който криеше недобрите му намерения. — Не ми се иска да ви отнемам племенника си, но той е толкова млад и непостоянен, че трябва да се грижа за него. Голям бунтар е.
— И ти се опитваш да го направиш покорен? — Фелън леко подхвърли въпроса и спокойно зачака отговора.
Отговора, който получи, беше неясен и неприятен. Бледите очи на Лемур проблеснаха възбудено, преди да отговори:
— Разбира се, че не — тихо каза той. — Опитвам се да залея момчето с любов. Вижда ми се странно, че сте го взели в дома си. Имахте нужда от слуги или подозирахте, че племенникът ми не е това, за което се представя?
Фелън се усмихна, доволен от езиковата престрелка.
— От пръв поглед разбрах, че има по-добро възпитание и се опитва да го скрие. Колкото до отвеждането в дома ми, той го сметна за спасение.
— Наистина ли? — Лемур показа истинска изненада. — И защо?
— Ти вече срещна Пинуърт. Той поиска да има момчето, а аз и съпругата ми решихме, че момчето е прекалено младо, за да се излага на опасността, която сър Невил представляваше за него. В Сатърс Хед беше поне в безопасност.
— И с мен е в безопасност, разбира се.
— Разбира се — едва чуто се съгласи Фелън.
— Как са твоите мили родители? — попита го Лемур. Ръцете на Фелън стиснаха по-здраво юздите.
— Ти никога не си ги срещал — отбеляза той, но в тона му вече не се долавяше благоволение.
— Вярно е — каза Лемур. — Но съм слушал толкова много за тях, и особено през последните няколко седмици. А също и за твоя полубрат.
Фелън погледна към скалите. Той беше по-висок, по-силен от Лемур и може би десет години по-млад. Но Лемур беше по-набит и ръцете му бяха по-силни. Той беше предпазлив и никак нямаше да е лесно да го примами към скалите, а после да го бутне долу. Фелън не беше сигурен дали мъжът заслужава да умре сега, въпреки че за него щеше да бъде много удобно.
— Те всички са много добре — хладно отговори Фелън.
— Много се радвам да го чуя.
Беше почти вечер, когато стигнаха до Сатърс Хед. Валериън не се виждаше никъде. Фелън се надяваше, че няма да пристигне в галоп, облечен в своите собствени дрехи. Все още не знаеше как да постъпи с неканения гост. Ясно беше, че Лемур знае за убийството на баща му и за това, че брат му е главният заподозрян. Трябваше само да пошушне една-две думи там, където е необходимо, и Валериън щеше да бъде изпратен в затвора.