— Знаех си, че гледаш на нещата като мене — тихо каза Лемур.
— Веднага намери Джулиет — изсъска Валериън. — Не се тревожи за мен.
— Опитах се, Господ ми е свидетел — остро се сепна Ханигън в отговор и здраво стегна корсета му. — Половината ми семейство е излязло навън, за да я търси. Сигурно е слязла долу на брега и се скита по него.
— Не мислиш, че е избягала? — запита го Валериън, останал без дъх. Толкова здраво беше стегнат корсетът му. — Защото прави подобни опити.
— Съмнявам се. Дрехите й са в стаята, а обеците й все още са в брат ви. Няма да стигне далеч без пари. Предполагам, че просто е забравила колко е часът.
— Ще налети направо на това копеле — ядоса се Валериън. Навлече жълта всекидневна рокля през главата си и започна тихичко да ругае. — Дявол да го вземе, мислех, че повече няма да ми се налага да обличам тези неща.
— Правите го заради сигурността на мис Джулиет — каза Ханигън и му подаде пудрата.
— Не можеш ли да направиш нещо, Ханигън? Не може ли някой член на безбройното ти семейство да го бутне долу от скалите или да го завре в някоя изоставена мина?
— В този район няма мини — неодобрително рече Ханигън.
— Е, добре, направи нещо по въпроса. Не мога да си представя защо Фелън го е довел у дома. Очевидно е нямал избор.
— Очевидно. Той вече познава този човек.
Валериън прие новата за него информация с мълчание.
— Ще трябва да го убием — каза той категорично. — Мене и без това вече ме преследват за убийство, което не съм извършил. Рано или късно, ще ме хванат и вероятно ще ме обесят. Поне да направя нещо, с което да го заслужа.
— Не говорете така, млади господарю — каза Ханигън отново неодобрително. — Сигурен съм, че има изход от тази заплетена ситуация.
— А аз не съм. Вече изчерпахме всички възможности, Ханигън. За всички от нас.
— Все още имаме време — каза Ханигън. — Което е повече, отколкото мога да твърдя за мъжа долу. Ако той заплашва Негово благородие, ще трябва да се оправя с него.
Валериън намести краката си в доста големите си дамски обувки, отметна косата си назад и се засмя.
— Една такава огромна, благодушна и съвсем не опасна мечка като теб, Ханигън? — изгърмя гласът му. — По-добре остави мръсната работа на мен. Поне ще си заслужа присъдата.
— Отиди да пофлиртуваш с господина — каза Ханигън. — А аз ще отида да потърся мис Джулиет. Не искам да го види, преди да е предупредена. Не се знае какво може да каже или да направи.
— Погрижи се за нея — каза Валериън. — Заради брат ми, ако не заради нея.
— Нима мислите, че аз не съм забелязал? — обидено възрази Ханигън. — Не се тревожете, млади господарю. Ще я запазя за Негово благородие, ако мога. А вие се грижете за себе си. Нямам доверие на този мъж.
Спомняйки си безцветните очи на Лемур и жестоката му усмивка, Валериън кимна в съгласие с думите му.
— Нито пък аз — каза той.
И излезе от стаята, последван от облак парфюм, готов за битката.
Глава 16
Джулиет се беше отказала от опитите за бягство. Явно беше, че това е загубена кауза. Нямаше да се изплъзне на Фелън Ромни, докато той самият не пожелае да я пусне, а моментът не беше дошъл. Най-доброто, което можеше да стори, беше да приеме съдбата си с усмивка.
Но й се искаше да приема всичко толкова весело и леко.
Последиците от бурята бяха доста благоприятни за земята. Всички растения изглеждаха много по-свежи и зелени отпреди. Тя не знаеше обаче дали последиците са толкова благоприятни и за нея. Чувстваше се раздразнителна, неспокойна, объркана. Копнееше да види Фелън, да остане насаме с него, а това никак не беше разумно.
Щастие беше за нея, че излезе от къщата толкова рано. Дулси я изрита от кухнята, Ханигън я изгони от конюшните. Целият ден беше пред нея, а тя нямаше какво да прави. Отиде на брега и се загледа в останките от кораба, вървеше боса по размекнатата от дъжда земя. Нищо не й тежеше — носеше само ябълка, бучка сирене и парче хляб. В мястото имаше нещо, което я привличаше. Зловещият корпус на стария кораб с развяващите се мачти изпъкваше на фона на притъмнялото от облаци небе. Това едва ли беше най-веселата гледка на света, но настроението на Джулиет беше подходящо за съзерцаването й. Искаше да намери някое спокойно местенце, за да мисли, да планира, да си спомня. И строгата красота на Заливчето на Мъртвеца се оказа отговорът на въпросите й.
Загуби представа за времето. Седеше боса на брега, обгърнала коленете си с ръце, и гледаше как вълните се разбиват в корпуса на стария кораб. Силата на вълните можеше да се мери със силата на нейните чувства. Тя откри, че видът на разбития кораб й носи странна утеха. Катастрофата приближаваше, дебнеше, макар тя да не знаеше защо е толкова сигурна в това.