Когато разбра, че трябва да се връща, слънцето вече потъваше зад хоризонта. Тя бавно се заизкачва по пътеката, като се питаше какво ли си е помислил Фелън. Дали беше решил, че отново се опитва да избяга? Когато най-после стигна в околностите на Сатърс Хед, над местността се беше спуснала мъгла, която й пречеше да вижда ясно.
Огромната кухня беше пуста. Тенджерите с ястията бяха поставени във фурната. Слуги не се виждаха и в двора, нито пък някъде другаде.
Реши да си отиде в стаята и да се затвори там. Някъде отдалеч, може би от библиотеката, долитаха гласове — дрезгавият глас на Валериън, който се опитваше да говори по женски превзето, и по-дълбокият глас на Фелън. Ако й беше останал някакъв разум, щеше да стои по-далече от тях. Но вече беше доказала, че не притежава достатъчно здрав разум, когато става въпрос за господаря на къщата. Не беше виждала Фелън от онези кратки, но диви мигове в градината. Не можеше да стои далеч от него. Не успяваше да мисли за нищо друго, освен за него, за допира на ръцете му до нейните гърди, за милувката на устните му. Трябваше да го види, за да докаже сама на себе си, че онова не е било нещо повече от среднощна лудост. Че на силната дневна светлина тя е неуязвима.
Но вече не беше ден. И светлината не беше силна. Беше мъгливо, топло и тъмно и нейните чувства все още бяха необуздани. Трябваше да стои настрани от него. Но не можеше.
Вратата на библиотеката беше открехната. Тя колебливо я отвори по-широко. Тримата обитатели на стаята се втренчиха в нея. Валериън й се мръщеше доста настойчиво. Видът му в тези жълти къдри беше направо абсурден. Фелън стоеше на заден план, изражението на лицето му както винаги беше непроницаемо. А после погледът й се насочи към третия мъж и я обзе ужас. Толкова силен ужас, че не можеше да се помръдне, камо ли да избяга. Не можеше дори да проговори. Остана загледана в безцветните, празни очи на съпруга си.
— Племеннико мой! — каза той, изправи се от стола и тръгна към нея. — Колко отдавна очаквах мига, в който ще те видя отново!
Джулиет се опита да пристъпи назад, но вратата се беше затворила зад нея. Нямаше къде да отиде. Лемур я обгърна с ръцете си и я притисна към тялото си. Натискът на ръцете му беше болезнен.
Тя не издаде тревогата си със звук. И когато най-после я пусна, на лицето му беше изписано задоволство.
Въпреки че беше обзета от паника, тя чувстваше погледа на Фелън върху себе си. Знаеше, че той очаква нейната реакция. Той беше довел Лемур в Сатърс Хед. Очевидно беше готов и дори желаеше да я предаде в ръцете му. Лемур сигурно беше открил цената на Фелън, въпреки че последният настояваше, че за него такава не съществува.
А после Валериън се вмъкна между тях. Огромните поли на роклята и фустите под тях бяха достатъчна бариера. Големите му длани нежно обхващаха ръцете на Джулиет.
— Палаво момче — забоботи той, очите му бяха потъмнели от иронията. — Може ли така — да не ни кажеш, че имаш чичо. Ние мислехме, че си бедно сираче, само на света. А се оказа, че имаш опекун, който дълбоко е привързан към теб. Каква щастлива среща. — И той стисна ръцете й, за да й даде кураж.
— Да — прошепна Джулиет.
Лемур се опита да се приближи към нея, но Валериън беше доста едър и успешно препречи пътя на по-възрастния мъж. Разочарованието и нервността на Лемур бяха очевидни. По друго време и на друго място тази игра може би щеше да се стори забавна на Джулиет. Но точно сега се беше поболяла от ужас.
— Ние веднага ще се отправим на път, Рамзи — каза Лемур. — Няма нужда да злоупотребяваме с гостоприемството ти нито миг повече.
— Глупости — каза Валериън. Обърна се с гръб към Джулиет и започна да настъпва към Лемур. — Ние нямаме намерение да ви пуснем, нали, Филип?
— Наистина бихме искали да останете още малко — хладно каза Фелън.
— Минало е доста време, откакто за последен път сте се видели с племенника ти — продължи Валериън, — и сега не трябва веднага да се разделяте. Настояваме да останеш тук няколко дена, през които да се опознаете.
— Искам да заведа Джулиън в Лондон незабавно — отбеляза Лемур. — Делата ми останаха прекалено дълго без надзор.
— Свободен си да тръгнеш — мило каза Фелън. — Ще доведем Джулиън след седмица или две.
— Няма да тръгна без него.
— Тогава просто ще трябва да останеш няколко дена, нали, Лемур? — тихо каза Фелън. — Не се опитвай да се противопоставяш. Знаеш какви стават жените, когато си навият нещо на пръста. Моята съпруга притежава упорството на планинска коза. Кажи ми, приятелю, женен ли си?