Джулиет изтръпна. Лемур я гледаше. Празното изражение на очите му я плашеше.
— Всъщност, женен съм — призна той. — За едно разглезено и своенравно същество, което се нуждае от надзор и дисциплина.
— Може би много прилича на племенника ти, нали, Лемур? — уж наивно го попита Валериън. — Предлагам ти помощта си, но за да бъдат нещата наред, ти също трябва да подадеш ръка.
Лемур беше възвърнал спокойствието си.
— Скъпа лейди — измърка той, — аз съм самата галантност. Искам просто да опозная племенника си и да го уверя в обичта и загрижеността си.
— И какво по-добро място от това за тази цел, Лемур? — продължи да настоява Валериън. — Стаята ти вече е готова и ние няма да приемем „не“ за отговор. Нали няма, Филип?
— Няма — каза Фелън.
Усмивката на Лемур беше кисела, устните му бяха здраво стиснати. Тя не вещаеше нищо добро. Щеше да я нарани, помисли си Джулиет. Преди я нараняваше, без да има причина, а сега можеше да го прави съвсем справедливо, както можеше да се стори на някои хора. Опитите на Валериън да я защити вероятно щяха само да влошат нещата.
Нямаше значение. Беше онемяла от ужас. Фелън беше довел Лемур тук. Беше я предал. Беше я продал. Трябваше да помни, че на мъж не може да се вярва. Никога не се беше смятала за глупава, защо ли не беше научила този толкова прост урок на живота?
— Ще тръгнем утре сутринта — каза Лемур. Тонът му не търпеше възражение.
Но Валериън беше в стихията си. Играеше ролята си всеотдайно и вдъхновено. Запърха с дългите си мигли и хвана Лемур под ръка.
— Щом настояваш — отстъпи той. — Но аз ще се опитам да те накарам да удължиш престоя си още малко, съвсем малко. Трябва да се реванширам за глупостта, която проявих в хана. Откъде можех да знам какъв чаровен мъж си? Все пак, ти ми наговори куп лъжи — че Джулиън бил твоят слуга, който ти откраднал това-онова. Знаех, че това не може да бъде истина. Ние много се привързахме към момчето и не искаме да се разделим с него. Освен това, бих се радвала на възможността да те опозная по-добре. Съпругът ми е ужасно скучен и един привлекателен мъж е като дар божи.
Джулиет беше твърде разтревожена, за да се забавлява от думите на Валериън. Но Лемур просто разцъфна, явно поласкан.
— Скъпа лейди — неискрено подхвана той, — нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това, да прекарам няколко дни тук, но бизнесът ме зове.
— А сигурно и съпругата ти ужасно ти липсва — сладко измърмори Валериън.
— Ужасно — повтори Лемур.
Безцветните му очи срещнаха погледа на Джулиет и тя потрепера от ужас.
— Ще се занимаваме с това, когато утрешният ден настъпи — каза Фелън. — Джулиън още не е вечерял, а по-голямата част от слугите са навън да го търсят. Отиди в кухнята, момче, и си намери нещо за ядене. А после можеш да се оттеглиш за през нощта, докато ние и твоят чичо обсъждаме бъдещето ти.
Тя дълго и мълчаливо го гледа. Очите й му казваха, че го смята за предател.
— Не искате ли да сервирам вечерята, сър? — попита тя. Може би нарочно и съвсем преднамерено беше задала този въпрос, а може би го беше направила, без да мисли. Може би думите бяха продиктувани от напрежението на момента. Фелън не знаеше, но се почувства виновен при спомена за това, как се беше опитал да я унижи предната вечер.
— Отивай да си лягаш — сряза я той, без да си дава труд да бъде мил. — Ще се занимаваме с теб утре сутрин.
Валериън беше успял да обсеби Лемур и те двамата като че ли нямаха представа как се развиват нещата около тях. Очите на Джулиет бяха приковани в тези на Фелън. Тя позволи на чувствата си да вземат надмощие и изява, не се опитваше вече да крие реакциите си. А после се обърна и излезе от стаята, като тихо затвори вратата след себе си.
Фелън стоеше като вцепенен. Дори не забелязваше опитите на брат си да флиртува с Лемур. Изражението на Джулиет се беше запечатало в паметта му, споменът го изгаряше — мозъка, стомаха и сърцето му. Очите й бяха помръкнали, казваха му, че тя се мисли за предадена и загубена. Тя мислеше, че той ще я предостави на Лемур.
Може би той трябваше да бъде бесен заради факта, че тя се съмнява в думата му. Но вместо това, изпитваше задоволство и благодарност. Защото очите й изразяваха и копнеж, който тя вече не се опитваше да скрие. Тя го искаше. Може би не толкова силно, колкото я искаше той, но несъмнено се нуждаеше от него. Това чувство обаче беше погребано под страха и болката. Ако успееше да отстрани Лемур, тя щеше да бъде негова.
Необходимостта да се отърве от Лемур никога не беше поставяна под въпрос. По-скоро щеше да насъска куче срещу този звяр, отколкото да му позволи отново да докосне Джулиет. Но положението беше деликатно и разрешението също трябваше да бъде деликатно. Той наистина можеше да убие Лемур. И така щеше да бъде сигурен, че той няма да отведе Джулиет.