Фелън се възхищаваше от брат си. Валериън се беше отдал на ролята си с цялото си сърце. Присмиваше и се заяждаше с жертвата си, но толкова мило и изкусно, че дори не подозираше това. Веднага щом Фелън успя да потисне неразумната си ревност по отношение на Джулиет, разбра, че брат му изпитва невинна привързаност към момичето и също иска Лемур да бъде наказан.
Той ги наблюдаваше през сложената за вечеря маса. Говореше малко. Умът му беше зает с обмислянето на различни варианти. Когато Джулиет беше погледнала Лемур, на лицето й беше изписана паника, но също така безнадеждност и чувство за поражение. Тя изпитваше ужас и страх, но нямаше да избяга. Беше изоставила всякаква надежда.
Спасението й зависеше от него — задача, която щеше да му достави удоволствие. Досега не му се беше предоставяла възможност да играе ролята на рицар. Идеята му хареса, защото предполагаемата награда щеше да бъде повече от достатъчна.
Не биваше обаче да подценява Лемур. Той беше умен. Фелън не вярваше, че опитите на Валериън да го накарат да забрави целта на гостуването си в Сатърс Хед, ще бъдат успешни. Може би по-важно беше това, че Валериън много се забавляваше.
Фелън остави двамата мъже сами да флиртуват на спокойствие и излезе в градината под предлог, че иска да изпуши една пура. Не му се пушеше, но искаше да остане за малко сам. Когато се върна, Валериън беше сам, а на лицето му беше изписано отвращение.
— Този мъж е опасен — твърдо рече той.
Фелън кисело се усмихна.
— Какво направи, удари ли те?
— Всъщност, да. Достатъчно силно, за да посинее мястото — отговори Валериън. — Не бях сигурен дали ще успея да го измамя. Много ми се иска да смачкам този червей.
— Ти му даде прекалено щедри обещания. Той, противно на Пинуърт, няма да умре от щастие, ако открие какво се крие под полите ти.
— Стига си дрънкал! — изстена Валериън. — Не бих положил подобни усилия заради никого. Видя ли изражението на Джулиет в мига, в който тя се срещна с Лемур? Мислех, че ще припадне. Няма да му позволим да я вземе, нали?
— Разбира се, че няма. Само дето не съм сигурен колко далеч ще трябва да стигнем, за да успеем да му попречим — смръщи вежди Фелън. — Той отиде направо в стаята си, така ли?
— Аз самият го придружих дотам, за голямо съжаление на задника ми — изръмжа Валериън. — Този мъж е животно.
— Мисля, че това е слабо казано. Мисля да отида да видя дали нашият гост е прилично настанен за през нощта. Не бива да го подценяваме.
Валериън потрепера, но в това движение нямаше нищо женско.
— Той е зъл човек, Фелън.
Безпокойството на Фелън нарасна.
— Знам — каза той. И се отправи към вратата.
— Ето те и теб, любов моя.
Мекият, мазен глас на Лемур се разля над Джулиет като гранясала мас. Той беше отворил вратата на стаята й и стоеше на прага. В ръката си държеше ключ. Оглеждаше я с доволна усмивка, която накара кръвта й да се смръзне.
Тя не помръдна. От опит знаеше, че това не би й помогнало. Той беше препречил единствения изход. Ако се опиташе да скочи от леглото, за да избяга, той щеше да има извинение да я удари. Тя просто го наблюдаваше.
— Бях забравил, че предпочиташ да бъдеш момче — замислено рече той. — Не бях ти разрешавал да играеш тази роля преди. Може би затова ти не успяваше да ме възбудиш. Трябва да се научиш коя си и какво си. Ти си жена и аз те притежавам.
Трябваше да направи опит.
— Остави ме, Лемур — помоли го тя. — Ще изчезна. Никой няма дори да чуе за мен. Можеш да задържиш парите ми…
— Не ставай смешна, дете — каза той. — Парите ти и без това са мои. Според английските закони единствено и само съпругът може да се разпорежда с имуществото на съпругата си. Достатъчно умна си, за да го разбереш. А колкото до твоето изчезване — ти вече се опита да изчезнеш. Пребродих страната, търсих те. И сега, най-после, те намерих — замечтано каза той и протегна ръка, за да я докосне. — Няма да ти разреша да изчезнеш отново.
Тя се сви. Той я помилва по бузата, ласката му приличаше на присмехулност.
— Все още не знам в кой от двамата Ромни си се влюбила — във Фелън или в неговата огромна съпруга. Любовта не би ти сторила добро. Щом Ромни разбере, че си жена, ще бъде отвратен. А предполагам, че съпругата му се интересува повече от обратния пол, отколкото от своя собствен.
Слаб лъч надежда се промъкна през отчаянието на Джулиет. Лемур не беше чак толкова умен, за колкото го смятаха. Той мислеше, че Фелън я възприема като момче, не беше разбрал, че Валериън също беше преоблечен. Щом можеше да сбърка два пъти, Лемур можеше да сбърка още много пъти.