— Тръгваме утре сутрин — каза той отново замечтано. — Мисля да те заведа в Чичестър. Трябва ни усамотение, за да подновим медения си месец — усмихна се леко. — И не си мисли, че Ромни ще те спаси.
Изведнъж до замъгленото й от страха съзнание достигна фактът, че той използва истинското име на Фелън.
— Рамзи — поправи го тя, а гласът й излизаше едва-едва.
— Това е името, което ти е казал. Но той лъже. Името му е Фелън Ромни. Той и брат му са убили баща си.
— Не може да са го направили! — шокирана запротестира Джулиет.
— О, страхувам се, че са го направили. Поне единият от тях е виновен. Но тъй като и двамата са избягали, няма значение кой всъщност го е извършил. Не че ме интересува. Ако иска, може да изколи цялото си семейство, стига да остави мен и моите интереси на мира — усмивката на Лемур беше смразяваща. — Никой на света няма представа къде е той, разбираш ли? Освен мен. Не бих се колебал да уведомя властите къде могат да го намерят. А, без съмнение, те ще го принудят да каже къде се намира брат му.
— Няма да го направиш!
— Няма да става нужда. Ако дойдеш с мен. Ще трябва да убедиш Ромни и съпругата му, че за теб е истинско щастие да се върнеш с мен. Или не отговарям за последствията.
— Той няма да се опита да те спре. Нали затова те е довел тук.
— Направи го против волята си. Не можеше да стори нищо, за да ми попречи да го придружа дотук. Защото извратеният Пинуърт ми каза къде мога да те намеря. Ромни изпитва привързаност към теб, Джулиет. Чудя се дали не споделя вкусовете на Пинуърт.
Злобните думи на Лемур не достигнаха веднага до съзнанието й.
— Не е искал да те доведе тук?
— Очаквах, че ще се опита да ме бутне от скалите. Но съм достатъчно умен и нямаше да позволя това да се случи.
— Прекалено си умен — замаяна повтори Джулиет.
Лемур я стисна за гърлото, ноктите му се впиха в нежната й кожа.
— Доста време не съм бил с теб, Джулиет — гласът му беше дрезгав. — Няма да чакам повече.
Ръката му стисна по-здраво гърлото й.
— Лемур.
Гласът на Фелън прозвуча в тъмнината. Тонът му подсказваше, че отправя съвсем разумно предупреждение. Лемур отдръпна ръката си и бързо отстъпи назад, по-далеч от леглото. Погледна мургавия, едър мъж, който стоеше на прага.
— Тъкмо обсъждахме бъдещите си планове — каза той. Гласът му едва забележимо трепереше.
— Утре ще имате достатъчно време затова, не мислиш ли?
Тонът му беше внимателен, но Лемур не беше глупав и разбра, че не му е предоставен избор.
— Разбира се. До утре, Джулиън.
Лемур излезе в коридора. Джулиет повдигна глава, за да види Фелън. Знаеше, че няма причина да изпитва надежда, но, въпреки това, се надяваше.
— Не исках да го водя тук — каза той толкова тихо, че думите му да достигнат само до нея.
— Знам.
— Няма да заминеш с него.
Не, тя щеше да замине с него! Този път нямаше да има избор. Лемур щеше да постъпи, както беше казал. Никой не можеше да промени решението му. Ако помолеше Фелън за помощ, той щеше да й я даде, но щяха да пострадат с Валериън. Тя нямаше да го допусне.
Можеше и сама да се погрижи за себе си. Имаше достатъчно разум и достатъчно смелост. И преди беше оцелявала след атаките на Лемур, щеше да оцелее и сега. Щеше да се справи с всичко, стига да го държеше на безопасно разстояние от братята Ромни.
Не отговори на Фелън, а и той като че ли не очакваше отговор. Той затвори вратата след себе си. Тя го чу учтиво да си бъбри с Лемур, докато го придружаваше по коридора към стаята му. Джулиет стана от леглото и отиде до вратата. Подпря главата си на нея и потрепера. Тази беше последната й нощ.
Последната нощ, в която щеше да бъде свободна. Последната нощ, в която тялото й щеше да остане нейно собствено. Утре Лемур щеше да я отведе далеч оттук и вероятно щеше да довърши онова, което беше започнал толкова отдавна. Щеше да я нарани, да я унижи, а може би дори да я убие. Тя се надяваше, че ще сложи край на живота й.
Но тази нощ си беше нейна собствена и тя можеше да прави каквото си пожелае. Нямаше да прекара нощта, заключена в стаята си, клечаща като подплашен заек. Щеше да почака да се стъмни и да потърси Фелън Ромни. На него щеше да даде онова, което Лемур все не успяваше да вземе.
Щеше да се люби с Фелън Ромни и по този начин щеше да лиши Лемур от възможността за последен триумф.
Фелън беше сам в стаята си, когато чу тихите стъпки, които се приближаваха по коридора. Лемур беше настанен в далечния край на къщата и беше хванат в капан, въпреки че не го знаеше. Ханигън бдеше пред вратата му и ако той се опиташе да излезе, щеше да бъде любезно, но ефективно възпрепятстван.