Магнъс си помисли колко пряма… красива и смела е тя. Дуелът им с думи го развеселяваше и възбуждаше приятно. Харесваше я такава — искряща от веселост. В момента тя беше безгрижно момиче, а не учената принцеса на Исландия, войнствената и бездетна вдовица.
Погледът му се плъзна надолу по гладкия й корем. Изглежда, никога не бе носила дете от съпруга си. Все пак защо не споменаваше нищо за него? Може би беше в траур? На каква ли възраст се е омъжила? На 15 или по-малко може би. Усети някаква тежест при мисълта за другия мъж, бил в леглото на младата принцеса. Но не трябва да мисли за това, то нямаше значение. Сега тя беше обречена на него. Те ще се оженят и ако нямат деца, той ще остави бъдещия син на брат си за свой наследник.
Магнъс направи почти незабележим жест с ръка, който беше ясен за всички шотландци. Те напуснаха голямата зала, минавайки на почтително разстояние от вълка. Викингите изчакаха подобен знак от тяхната принцеса и последваха Глен и Айнър навън.
— Може би трябва да се състезаваме отново — рече Магнъс, когато останаха сами. — Има ли друг спорт, който бихте се осмелили да опитате с мен, милейди? — Гореща вълна се надигна в тялото му, когато си представи какво би искал да опита с нея… в собственото си легло, далеч от викинги, Синклери и целия свят. Блясък на подозрение просветна в очите й и той се овладя.
Без да съзнава какво прави, Йона се доближи до Магнъс:
— Бих се обзаложила отново с вас.
— В какво състезание? — попита мъжът, разстроен от близостта й. Не можеше да контролира погледа си, който я събличаше и изпиваше прекрасните й гърди.
Разсъдъкът на Йона потъна в сините му очи, изпълнени с огън, който щеше да я изпепели.
— Лъкове — едва успя да каже тя.
Той беше толкова огромен, че закриваше всичко и не й оставяше дори въздух, въпреки че от прозорците духаше леко и развяваше тежките завеси.
— Лъкове? — Мъжът не беше сигурен дали е чул правилно. Стрелците на Синклер бяха тренирани в Нормандия и Британия и бяха известни със своята смелост. Боравеха умело и с тежките шотландски мечове. Хилядата мъже, които Магнъс можеше да свика на война, се смятаха за най-добре обучените в тази част на света. Само викингите можеха да се сравняват с тях в боя с меч и прът, но шотландците бяха подобри от всички, дори и от англичаните, в стрелбата с лък. Тяхната воинска смелост беше решила много битки, а водачът им Синклер бе признат за най-силния и най-добрия между тях. — Не знаеш ли, че моите хора изпъкват над всички с умението си да боравят с лъкове? — попита той, за да й даде възможност да се откаже от думите си. Беше огорчен, че не е чувала какъв воин е Магнъс Синклер.
Тя го погледна предизвикателно:
— Вие ме обиждате, милорд! Как може да си помислите, че един викинг ще ви предложи състезание по нещо, в което вие не сте добър? Не сме толкова недостойни, че да имаме нужда от предимство. Шансовете са равни, това задоволява ли ви?
Той наклони глава. Кръвта му кипеше. Очите й бяха като скъпоценности. Кожата й — като алабастър. Сякаш диви рози обагряха страните й.
— На какво ще се обзаложим?
Йона преглътна. Смелостта й я напусна за миг.
— Аз ще отпътувам за Айн Хелга сама, с моя кораб и… — Тя млъкна, като видя яростта, която заблестя в очите му.
— Сватбата ни ще се състои, принцесо — каза той с каменно изражение. — Тя няма да бъде спечелена или загубена на облог.
— Вие не ме разбрахте, милорд. — В гласа й се прокрадна нотка на раздразнение.
Тор я побутна, ръмженето му стана отново заплашително и тя разбра, че тонът й бе го обезпокоил.
Йона потупа леко животното и беше доволна, че можеше да събере мислите си. Пое дълбоко въздух и погледна отново към Магнъс:
— Моят облог се отнася до степента на свободата ми. Не мисля да пристъпвам закона, готова съм да понеса присъдата…
Тя сведе глава, защото не можеше да устои на погледа му. Ако разбереше за срама, който беше понесла, щеше да бъде доволен да я изпрати на Айн Хелга… или в ада.
— Приемам! Състезанието ще се проведе. Утре! — рязко каза той и излезе от залата.
Йона погледна след него и след това се обърна към вълка:
— Той не ни обича и двамата, Тор.
Вълкът провря муцуна в ръката й и тя го погали разсеяно. Мислите й бяха заети е водача на рода Синклер.
Ръмженето на животното я предупреди за приближаването на някой друг зад нея. Тя се обърна.
— Извинете ме, милейди — каза един мъж и се спря пред нея. — Не бих искал да наруша вашето усамотение.
Йона огледа човека и си спомни, че бе го виждала първия път, когато пристигна в замъка.