Йона беше толкова погълната от мислите си, че не забелязваше стоящата до нея Мавис.
— Милейди, желаете ли да утолите жаждата си?
Учудена, Йона погледна към нея и се усмихна с мъка.
— Благодаря ти много, Мавис. — Тя пое съда и отпи от прясната студена вода с аромат на мента и ягоди.
Мавис се огледа и после се наведе към нея:
— Много от нашите са заложили за вашата победа, милейди — срамежливо каза тя.
— Заложили! — Изумена, Йона повтори думите й по-силно, отколкото искаше. Стоящият недалеч Магнъс я погледна любопитно и приближи. Тя му прошепна: — Знаехте ли, че има залози за нас?
— Това е нормално — спокойно каза той. Харесваше му, когато нежната й кожа поруменее така. Тя го възбуждаше все повече и повече. Все по-силно я желаеше. — Шотландците обикновено залагат на състезания.
— Викингите също — разгорещено отвърна тя, — но нямах представа, че това ще бъде цирк.
Той сви рамене.
— Едва ли, милейди. Това е просто едно развлечение за рода…
— И за някои други, както изглежда — кимна тя към една преминаваща наблизо жена, облечена в тафта на сини и зелени карета.
— Приятелите са винаги добре дошли във владенията на Синклер.
Йона знаеше, че обиденото му изражение е само маска. Но нейният гняв беше истински. Как смееше да прави този фарс и на всичко отгоре да я обвинява, че не иска хората да се забавляват, докато той се състезава с избраницата си!… Много от слугите в замъка сигурно биха разказали със задоволство колко важно място заема лейди Елизабет Аскуит в живота на Синклер. Да върви в ада! Думите му просто я предизвикваха да се оттегли. Точно това тя нямаше да направи.
— Вие изглеждате толкова мил и загрижен за хората вожд — хапливо рече тя. — Защо вашата слава не се е прочула по света, милорд?
— Това е мистерия и за мен, Йона — отвърна той.
Това, че той използва малкото й име, я накара да се почувства така, сякаш голото й тяло беше обляно с копринено мека вода. Тя потрепери. После гневно му обърна гръб и видя, че Мавис все още стои наблизо. Лицето й бе порозовяло, защото неволно беше станала свидетелка на техния спор.
— Сигурна съм, че това ще бъде един интересен ден — каза Йона със стиснати зъби.
— Не се и съмнявам — каза Магнъс със своя дълбок, звучен, възбуждащ глас.
Усещаше весели нотки в тона му, макар че лицето му беше непроницаемо.
— Тогава по-добре да започваме — каза високо тя.
— О, имаме достатъчно време. Обикновено някои закъсняват — усмихна се лукаво Магнъс, като видя как очите й се присвиха и тя стисна юмруци.
Устните й потрепериха от яд, но тя го потуши и кимна в знак на съгласие. Да я извади от равновесие, изглежда, бе за него прекрасно забавление. Сега тя очакваше състезанието с готовността на човек, изправен пред брадвата на палача.
— И така, милейди — продължи той, — какво ще кажете на онези, които са заложили на вас?
— Че не мислех да открия толкова здрав разум у шотландците — сприхаво отвърна тя. Мавис се обърна да тръгне, но Йона я хвана за ръката. — А ще бъдат ли наказани, че са направили това?
Тя вдигна глава и срещна потъмнелите небесносини очи на Магнъс. Принцесата му беше нанесла жестока обида. Всички знаеха, че шотландците, за разлика от нортумбрийците, мерсианците и англичаните, бяха свободни да избират и да говорят открито. А неговите Синклери се раждаха с тази свобода. Тази надута принцеса заслужаваше да бъде сериозно скастрена за това, че намеква нещо друго. Той отвори уста, за да изпълни заканата си, но се отказа. Мразеше да вижда тези морскозелени очи обидени или гневни.
— Шотландците могат да мислят сами — само каза Магнъс. — И могат да залагат както пожелаят.
Тя не отговори, а жадно отпи от водата на Мавис.
— Вкусът на плодове и мента е доста приятен…
Йона щеше да каже още нещо, но погледна зад Мавис и видя брат й. Очите й се разшириха. Дъгълд се беше подпрял на две тояги, с които си помагаше да се придвижва.
— Защо той е тук? Все още е опасно да излиза! — възкликна тя загрижено.
— Ох, милейди, и аз така му казах, но брат ми е упорит като магаре — присви вежди Мавис. — Ако не бяха Спес и Марта, досега да е тръгнал с другите. Само тях слуша, милейди, особено Марта…
— Брат ви прекалява, Мавис! — каза Йона, обръщайки се отново към Дъгълд. Марта беше там и поглеждаше гневно към своя пациент. После изразът й се смекчи и тя внимателно загърна Дъгълд с наметката му. — Бог да им е на помощ! — промълви Йона. — Първо Спес, а сега и Марта…