Тя се огледа и скоро видя Кенет, най-високия сред мъжете. До него беше братовчедка й Спес. Те се гледаха унесени и, изглежда, не забелязваха никого.
— Да, той е досаден, милейди — отговори Мавис. — Спес, Марта и милорд Кенет са единствените, които могат да го накарат да спази обещанието си. Да видиш такова нещо е наистина цяло чудо!
— Сигурна съм, че е така — каза Йона. Мавис се усмихна широко:
— Милейди, Спес ни разказа много истории за великия воин, наречен Гретир. Те са прекрасни, много приличат на нашите легенди за смели герои.
Йона тъкмо щеше да отговори, когато Магнъс я докосна по лакътя. Той също бе забелязал двете двойки.
— Страхувам се, че моят най-висш военачалник е пленен от вашата братовчедка. Вече се питам дали всички викингски жени са дъщери на Бога на любовта? — Пръстите му леко погалиха ръката й, но дори този мимолетен допир го възбуди. Принцеса Аздис Йона упражняваше над него твърде голямо влияние и не трябваше да разбере това.
— Никоя от нас не е дъщеря на Бога на любовта — отвърна тя.
— Вие се преструвате, милейди — прошепна той и се наклони към нея, вдишвайки аромата й. — Вие притежавате сладостта на горските цветя! Вие ме омагьосвате.
— Глупости! — Гласът на Йона бе изтънял от смущение. Искаше да побегне, но краката й бяха като заковани.
— Да не сте настинали, милейди? — съчувствено се обади Мавис. — Гаргара с топла морска вода ще ви помогне.
— Да, опитайте — прошепна Магнъс.
Тя почувства дъха му и застина, макар че сърцето й биеше така лудо, че щеше да изскочи от гърдите й. Как смееше да флиртува е Елизабет, а след това и с нея?
— Слънцето се вдига, да започваме — успя да изрече тя, поглеждайки небето.
Той се приближи още по-близо.
— Вие няма да спечелите, Йона — прошепна в ухото й. — Пригответе се за сватбата, а след това и за моята компания при пътуването ви до Айнхалоу.
Тя се извърна, обляна в пот.
— Къде е целта? — Йона се опита да се отдръпне, но пръстите му стиснаха здраво ръката й. Този мъж беше магьосник. Как можеше иначе да притежава такава власт над нея?
Магнъс се приведе и посочи с ръка, като докосна рамото й.
— Виждате ли? Там долу, в центъра на пасището.
Тя ухаеше на мента и ягоди и той жадуваше да слеят устните си в страстна целувка. Косата й миришеше на цветя. Желаеше я, искаше да обжари с ласки голото й тяло. Дори се ядосваше от силата на това желание. Дали тя не беше някоя фея от Исландия? Това нямаше значение. Тя ще бъде неговата вълшебница, но ще му бъде подвластна.
— Д-да, виждам. — Йона отново се опита да се отдръпне, но Магнъс я държеше здраво. — Трябва да започваме… да свършваме с това… и да се махаме.
Защо не я пускаше? Той я омагьосваше. Виеше й се свят, чувстваше слабост, копнееше да се отпусне в прегръдките му и да забрави всичко.
Този мъж бе самият дявол! Нека за него остане Елизабет, а за нея да бъде островът Айн Хелга. Веднъж да стъпи там, ще го забрави бързо. Йона се опита да пренебрегне болезненото свиване на сърцето си, което й подсказваше, че ще е много трудно да забрави Магнъс Синклер.
Той виждаше, че тя отчаяно се опитва да избяга от него, но я задържа още малко. Обичаше страстта, която съзря в нея още първата нощ там, на брега. Оттогава беше разбрал, че тя не я осъзнава и се питаше дали съпругът й не е бил някой безчувствен студен глупак. Знаеше, че много мъже не се стремят да задоволят жената и търсят само своето удоволствие. Магнъс не беше от тях и щеше да покаже това на съпругата си. Но първо трябваше да спечели днешното състезание и след това да настоява тя да определи деня на сватбата.
Той пусна ръката й и се усмихна, когато Йона незабавно се отдалечи от него. С високо вдигната глава и колчан, преметнат през рамо, тя стигна до средата на долинката.
Посрещнаха я възторжени викове. Младата жена трепна. Тя се огледа, като че ли не беше сигурна дали тези възгласи са в нейна чест. Усмихна се колебливо и вдигна ръка. Виковете продължиха и стихнаха, когато принцесата на Исландия се поклони на множеството.
— Внимавай, Магнъс! — каза Кенет, докато вървеше до брат си. — Мисля, че тя успя да спечели нашия народ.
— Наистина — съгласи се той и бързо я последва.
Йона разбра, че съперникът й е зад гърба й, когато възгласите избухнаха с много по-голяма сила. Магнъс Синклер беше високо ценен от рода и приятелите си… Когато той й предложи ръката си, тя не се отдръпна, но и не го погледна.
Стори й се, че минават векове, докато пристъпваха през долинката и пасището. Усещаше пулса на Магнъс през тънката му риза. Чувстваше топлината, която я пленяваше. В един момент й се стори, че тичат към мястото, където трябва да застанат… Наложи си да запази своята горда походка. Не трябваше никога да му позволи да усети желанието, което непрекъснато растеше у нея.