— Малко по-надолу по коридора има запален факел — каза мъжът, — два пъти на ден се грижат за осветлението.
— Вотан да ви пази да не се препънете, когато носите някоя от любовниците си — ядно каза Йона. — Сигурно не е леко. Имах достатъчно време да огледам вашите едрички жени.
Магнъс се усмихна, развеселен от язвителните й думи. Явно тя бе смутена от това, че той е открил слабостта й, и се опитваше да го атакува.
— Вие споменахте един от вашите езически богове, принцесо. Църквата би погледнала с лошо око на това. А що се отнася до дебеланките, аз лично съм виждал викингски жени, които биха могли да преметнат през рамо вашия велик Гретир.
Устните на Йона потрепериха.
— Не е достойно от ваша страна да обиждате нашите добри жени. — Тя повдигна поглед към него, когато навлязоха в тунела. — Вие сте чели за нашия Гретир?
— Исполинът от вашето древно учение? Да. Един погрешно разбран мъж според мен.
— Наистина май си приличате, милорд Синклер.
Смехът му, усилен от ехото, я накара да подскочи. Тя погледна напред и усмивката й се смрази. Както бе обещал, един факел на входа осветяваше целия коридор, но той беше прекалено тесен. Магнъс беше принуден да наклони главата си встрани, за да може да премине. Тя вървеше изправена, но стените сякаш я притискаха. Пое си дълбоко въздух.
— Може би аз трябва да нося факела?
Тъмнината и теснотията бяха достатъчно изнервящи и тя подскочи, когато проехтя силен шум.
— Не, милейди, аз ще бъда пред вас. — Той искаше да бъде близо до нея и я прегърна през кръста. Както очакваше, тя се стегна и се опита да се отдръпне. — Ние сме сгодени, Йона — напомни й Магнъс. — Позволено ми е да ви докосвам или да споделя леглото си с вас, ако пожелаем.
Тялото й се изви като лък, опитвайки се да остане на разстояние от него.
— Нещо ви притеснява? — попита той и си помисли колко ли трябва да е ненавиждала допира на съпруга си, за да реагира сега по този начин.
— Нищо не ме смущава, милорд. Може би трябва да побързаме. Този страхотен шум може да причини срутване, не мислите ли?
— Няма от какво да се страхувате, милейди. Дълбоко под нас има пещера, в която високите морски вълни се разбиват. Звукът става направо оглушителен, когато от север връхлети буря. — Магнъс се засмя. — Доста бой съм изял като малък заради опитите си да се изкача оттам. Там има друг вход към подземията, но той е твърде опасен дори и за най-безстрашните воини.
— А вие сте били такъв дори и като момче — каза меко Йона, като си го представи как се опитва да се изкатери по хлъзгавите заледени стени на пещерата.
Лукавата му усмивка я накара да потръпне. Как можеше такъв грубиян като него да бъде толкова привлекателен? Бог да й е на помощ, ако се влюби някога в него. Беше способен да опустоши сърцето й.
— Редовно ме пердашеха — каза той.
Йона се усмихна.
— В това съм сигурна.
Мъжът се наведе над нея и танцуващите пламъчета на факела осветиха лицето й.
— Как така знаете келтски? От майка ви?
— Да. Тя не искаше да има нищо общо със своя народ, но ме научи на техния език… Истина е, че повечето от викингите разбират вашия език, въпреки че малко от вас знаят нашия. — Тя усети как той рязко си пое въздух и попита: — Това ядосва ли ви? Ако е така, трябва да попитам вие откъде знаете келтски толкова добре?
Магнъс почти не я слушаше. Вниманието му бе приковано върху устата й, нейната чувствена форма, сочната долна устна, съблазнителната й усмивка. Красотата й струеше, сякаш луната бе пред него. Той се опитваше да си каже, че влечението му е временно, както и нейната привлекателност. Само веднъж да я вкара в леглото си и да я превърне в лейди Синклер и след това бързо ще я постави в ъгъла на своя свят и ще се заеме с първостепенната си функция на владетел… Осъзна, че тя очакваше неговия отговор.
— А, да, вярно е, че знам бретонски и нормандски, но първите си думи произнесох на келтски. Майка ми и баща ми се бяха погрижили за това. — Той се усмихна. — Всъщност аз разбирам малко от вашия език, въпреки че не мога да говоря свободно. Забравихте ли, че Нормандия бе населена от вашия народ?
— Ние сме от един народ с нормандците, които живеят там. Ние, викингите, не забравяме това, което е наше. Точно затова се отправихме към Айн Хелга.
— И стигнахте дотук?
— Да.
Той видя как тя потрепери в тъмнината, но искаше да продължат. Харесваше му разговорът. Йона не приличаше на никоя друга жена, която той познаваше — умът й бе по-остър от този на много мъже. Или поне тя никога не би го отегчила. Той се усмихна и я приближи към себе си, като притисна лицето си към воала, който покриваше главата й.