— Научих много думи от вашето пристигане — промърмори той, като си спомни проклятията, изречени от нея, когато се състезаваха на веслата. — Всъщност речникът ми е станал доста цветист. — Магнъс прошепна някои от думите, които беше чул от Йона през онзи първи ден.
Тя застина. Той едва ли искаше да каже, че тя го е научила на някои ругатни. Винаги бе се държала с най-голямо достойнство, както я бяха учили. Освен… Мъжът държеше факела далеч от тях и тя едва виждаше в мрака. Тялото му я стопляше и Йона си спомни с приятно чувство за състезанието с греблата. Глен беше отбелязал, че тя ругае като истински гребец. Вотан да й е на помощ…
— Пуснете ме! Позволявате си твърде голяма волност. — Тя се почувства малка, безпомощна… притисната като дете към него. Той беше толкова едър!
— Още веднъж ще ви напомня, милейди, че ние сме сгодени и това ми дава право на тези, както ги наричате, волности.
Беше разгневена от треперенето, което не можеше да контролира, и опита отново да се отдръпне от него. Ръката му я прихвана още по-здраво. След като не успя да направи това, помъчи се да насочи неговите, а и своите мисли в друга посока. Усещаше, че й е приятно да я прегръща по този начин и това я плашеше.
— Разкажете ми за вашето детство. Имахте ли учител? Тук ли възмъжахте?
Магнъс погледна към нея. Принцесата добре познаваше военните тактики. Тя не би могла да измисли по-добър въпрос, за да го отклони.
— Не — бавно отговори той, колебаейки се доколко да се разкрие. — Аз не израснах в замъка Синклер. Това не ми беше позволено… Майка ми и баща ми нямаха право да виждат тази земя отново. Те загинаха в Британия от ръцете на убийци.
Йона почувства как тялото му потрепери и лицето му се изкриви от болка. Тя погали раменете му в желанието си да го успокои.
— А е трябвало да отраснете тук.
— Да. Пък аз прекарах по-голямата част от живота си далеч оттук, докато не получих обратно правата си на наследник. Един след друг враговете ми пречеха да наследя баща си. — Той се намръщи, ръката му стисна силно тялото й, докато тя не потрепна от болка. Мъжът я отпусна и притисна устни към косата й. — Не, не бях тук за дълго през моето детство.
— Разкажете ми! — Агонията в гласа му сякаш успокояваше нейните собствени страхове. Какво бе донесло толкова болка на Магнъс Синклер?
— Твърде дълго е, за да може да се разкаже наведнъж.
— Тогава ми разказвайте всеки път по малко.
Той се засмя дрезгаво.
— Вие сте жена, която умее да убеждава, Аздис Йона. — Устните му галеха косите й. — От времето, когато бях още момче, винаги бяхме във война. Най-страшни обаче бяха непознатите врагове.
— Какво искате да кажете?
— Баща ми имаше огромно богатство — земи и приятели, но заедно с това и много врагове. Не мога да си спомня кога сме живели в мир. Винаги бяхме в битка срещу някого. Повечето ги познавах, но имаше непознати изменници и престъпници, които заловиха родителите ми и ги убиха. Търся ги повече от десет години, но напразно. Един ден ще ги открия. Може би едва тогава ще имам покой в душата си.
Сърцето на Йона се сви. Представи си едно момче, останало без баща и майка, което трябва да продължи да се бори за живота, името и земите си.
— Но нали победихте враговете си?
Той кимна.
— Възвърнах земите ни, намерих и унищожих много от изменниците, които ни прогониха от дома ни, но тези, които убиха родителите ми, все още са на белия свят. Щях да почувствам, ако бяха мъртви. Но те няма да победят. Синклерите обитават тази земя и ще останат тук, живи или мъртви.
Йона беше толкова погълната от разказа му, че бе забравила къде се намира и се блъсна в стената. Тя изтръпна от ужас. Не можеше да разбере защо този тунел я караше да мисли за вуйчо си. Струваше й се, че Скийн я дебне.
— Разкажете, разкажете ми за вашето семейство.
Магнъс отново почувства, че тя потрепери. Този път едва ли беше само от студа. Той я притегли плътно до себе си и я обгърна с ръката си, като държеше факела вдигнат високо, за да може да вижда лицето й.
— Има много за разказване и аз искам вие да го знаете, но тук е твърде студено, за да се бавим още. Ще настинете. — Той усети колебанието й. Знаеше, че тя иска да чуе още нещо. — Майка ми беше от рода Дъгълд. От нея наследих тази земя и замъка Синклер. Нейният дядо е построил тази крепост от камъни, изсечени от скалите. Той е бил решен да отстоява земите си срещу нашествениците. Моята майка беше последната от неговото потомство. Когато тя се омъжила за баща ми, който беше шотландец по майчина линия, те решили, че тази земя е по-ценна за тях и поколенията от това, което той притежаваше в Британия. Баща ми промени името си от Сейнт Клер на Синклер и предяви правата си върху тези земи.