Тя погледна встрани, след това отново към него. Той я гледаше учудено, очевидно изумен. Дали някой му е казал, че е била омъжена? Какво толкова го учудва?
— Ти не си била омъжена? Но как е възможно? — Възможно ли беше да не е докосвана? На нейните години? И с този огън в нея? Не. Но той ще разбере на сватбения ден. Достатъчно я беше разстроил, за да я разпитва още. Не искаше да я безпокои повече с въпроси за любовниците й, въпреки че нещо го разкъсваше при тази мисъл. — Ще поговорим ли за това на сватбения ден?
— Тогава ще е по-удобно — отговори тя, като не искаше да среща погледа му.
Той докосна леко ръката й.
— Тогава да не говорим сега. Аз ще науча повече за теб в деня на сватбата. И ще отговоря на всичките ти въпроси, свързани с мен.
Йона кимна и отново огледа стаята. Още веднъж видя леглото и внезапно се обърна към вратата.
— Трябва да вървя.
— Не още — каза Магнъс.
Когато почувства ръката му на кръста си, тя трепна, но не се отдалечи. Като с магия той беше прогонил страха от нея.
— Има ли още нещо, което искаш да ми кажеш?
Йона не помръдна, когато той я обърна с лице към себе си. Ръката му нежно се движеше по талията й, докато другата отмести от челото й кичур коса.
— Твоите къдрици са като слънцето, минаващо през мънистата, моя снежна кралице! — прошепна той и устните му целунаха нейните.
— Аз съм принцеса, а не кралица — промълви тя.
— Йона, ти ще бъдеш моята кралица!
Желанието се беше надигнало в него в момента, в който я докосна. Тя беше влязла в кръвта му, възбуждаше го като никоя друга. Той допря устни до нейните и се наслаждаваше на ментовия аромат и на медената им сладост. Изкушен ги докосна с език и проследи тяхната извивка.
Йона се отдръпна, сепната от горещото желание, което премина през нея. Без да мисли, тя вдигна ръка и го удари по бузата. Ръката й се отпусна, но той не помръдна.
Мълчанието се промъкна като огън помежду им. Миг след това Магнъс леко се поклони.
— Имаш добра ръка, принцесо — каза сухо той, като се опитваше да укроти страстта, връхлетяла го след леката целувка.
Никога не беше усещал такава жар, дори в моменти на екстаз с Елизабет. Й ако съдеше по червенината на бузите и блясъка в очите й, целувката беше стоплила и нея. Той видя как стреснато погледна тя към леглото му. Не друго, а очевидната й уплаха от любовния акт охлади страстта му.
— Какво не харесваш на леглото ми, Йона?
Завесите бяха от тежка вълна, а тя вероятно предпочиташе други.
— Копринени завеси от Китай биха ли ти подхождали повече?
— Не, Синклер. Харесвам тези. И египетските стъкла на прозорците. Отражението на светлината е много приятно. И камината е добра…
Като видя учудването му, Йона замълча. Говореше като исландска селянка. В момента не знаеше какво й харесва и какво не. Нещо й подсказваше да бяга, но не можеше да помръдне. Той я беше целунал, а тя стоеше като глупачка. Това не увеличи вълнението й за сватбения ден. Магнъс не беше като Скийн, но… Можеше ли да я нарани?
Очите на мъжа се свиха. Тя отново се почувства неспокойна.
— Какво ти казаха хората за мен? — попита той внезапно, сигурен, че тя е предупредена, че е блудник и развратник. Той знаеше историите на викингите и шотландците за различни вражески вождове. Неговото име можеше да е сред тях.
Учудена, Йона се обърна към него:
— За теб? — Тя примигна, като се опитваше да си спомни нещо друго, освен „проклетия шотландец“. — Айнър ми каза, че си жесток воин.
Магнъс въздъхна с облекчение.
— Така е! А не каза ли нещо друго? — У него се появи желание да извие врата на този викинг, щом Йона се усмихна. Той задържа дъха си при извивката на устните й. Внезапно удоволствие го стопли. — Нещо друго? Има ли нещо друго?
— Той каза, че ти си като всички шотландци и не трябва да ти се вярва. Съгласна съм с него — засмя се тя.
Магнъс се опита да прикрие радостта си, но не успя.
— Ти му каза това, нали?
Тя кимна, а смехът й се лееше. От тези звуци кръвта му кипваше. Тя наистина беше страстна жена, въпреки че още не го знаеше. Тялото и бе божествено. Тя го пленяваше, той забравяше всичко, когато беше с нея. Магнъс измери с поглед отгоре надолу — скулите, фантастичния блясък в очите, грациозното движение на главата, порцелановата кожа. Нищо, направено от човек, не можеше да притежава такава съвършена чистота. Той с нетърпение очакваше деня, когато цялото това богатство ще се притисне в неговото тяло.
— Отново ли ме предизвикваш на греблата?
— Мога да те предизвикам и отново да те потопя.
Той поклати глава.
— Веднъж да, но втори път не, милейди. Аз направих някои грешки, но никога не бих ги повторил.