— Само ако желаете, милейди.
— Да, желая. — Харесваше този благ човек, облечен в износената си одежда, харесваше изпитото му лице, което напомняше образите на мъченици от свещените книги. Слабото му тяло изглеждаше дори мършаво, но от него се излъчваха сила и душевна доброта. А очите му бяха толкова проницателни, че можеха да проникнат даже през масивните стени на замъка Синклер. Тя се прокашля. — Знам, че сте дошли от Британия и Нормандия заедно със семейството на Магнъс, отче. Отец Монтейд също ли идва оттам?
Терил се усмихна, разбирайки намерението й да отвлече вниманието му. Тайните често причиняваха болка.
— Отец Ангъс Монтейд беше известно време с нас в Британия и Нормандия. Бе дошъл да ни помоли да се върнем в Шотландия. Но е роден в областта Монтейд, южно от Атол. Голяма част от семейството му е била избита от мерсианците и затова останалите са избягали на север от родното му място.
— Доста добре сте запознат със семейните тайни, отче. За мен ще бъде чест да чуете клетвата ми за съпружеска вярност.
— Не мисля, че добрият абат ще одобри вашия избор. — Терил си отдъхна облекчено, когато тя се усмихна чистосърдечно и радостно. Какъвто и зъл дух да се бе вселил в нея, той бе забравен за момент.
— Струва ми се, че малко неща биха задоволили този човек. — Сдържа се да не направи гримаса при мисълта за киселата физиономия на абата, който също щеше да я гледа от олтара.
— Дойдох да ви дам благословията си, милейди. — Терил вдигна ръцете си.
— Благодаря. — Йона коленичи и се заслуша в напевната латинска реч. Когато старият свещеник премина на исландски език, тя рязко вдигна глава и му се усмихна. — Благодаря ви за това. Липсваха ми благословиите на родния ми език.
Накрая, след като принцесата се изправи, Терил й каза:
— Трябва да ви напомня, милейди, че и в сърцето на Синклер се таи голяма мъка. — Тя кимна с глава, изпитвайки отново жалост към младия Магнъс, изгубил родителите си толкова рано. — Не се знае — добави старецът, — може и да се утешавате взаимно. — Той вдигна ръце и пак я благослови. — Ще помоля Господ да ви дари с деца и внуци, за да възцари благоденствие в дома ви. — При внезапно появилата се тъга на лицето й Терил се усмихна. — Според руническото писмо не сте ялова, милейди.
Тя го зяпна онемяла, но той се обърна и безшумно излезе от стаята.
Йона не отмести вторачения си поглед от тежката дървена врата дълго след като Терил я бе затворил зад себе си. Руническото писмо! Викингите, които спазваха традициите, го използваха. То се смяташе за ерес, но кой можеше да вини един старец за убежденията му? Не вредеше на никого. Освен това руническото писмо не може да предсказва бъдещето. Никой не можеше да го прави. А тя бе твърде стара да роди дете. Не познаваше нито една жена, която да е родила след двадесет и първата си година.
— И нищо не може да промени това — промълви принцесата.
— Какво си шепнеш, братовчедке? — попита Спес.
Йона се стресна. Изобщо не бе забелязала, че Марта и братовчедка й влизаха с роклята на ръце.
— Нищо. — Тя се вгледа в булчинската рокля и нещо я сви под лъжичката. Нищо не бе в състояние да прогони страха й — нито отец Терил, нито който и да било друг.
Спес я попита с известно неудобство:
— Чух, че Синклер те помоли да не си закриваш лицето. Ще изпълниш ли желанието му?
— Не знам — отговори тя.
В голямата зала Магнъс и Кенет обсъждаха последните подробности по приготовленията за церемонията. Тя трябваше да се състои тук, но големият брой на гостите не позволяваше това. Най-малкото незачитане на някой знатен род или на някой благородник можеше да ги хвърли във война. Макар това да бе се случило на няколко сватби, Магнъс се бе зарекъл да не позволи на никаква зла сила да помрачи неговия сватбен ден.
— Няма да е редно да сложим семейство Мак’Леъд до представителите на рода Мак’Донълс — каза той на Кенет. — Мъжете ще имат възможност да си избият войнствените настроения по-късно, на полето, когато вземат участие в състезанията. Погрижи се ти за това.
После Магнъс хвърли върху масата разноцветните ленти от шотландско каре, принадлежащи на гостите, и ги подреди така, че да раздели по-буйните един от друг.
— Да, ще се погрижа — отвърна Кенет. — Хвърлянето на прътове и борбите ще охладят страстите им. Глен ми помогна да уредим място за хвърляне на копия. Викингите предпочитат това състезание.