Магнъс доближи едната й ръка до устните си и я целуна, след което също заговори:
— Думите на жена ми са чест за мен. Обещавам да отдам живота си за нея, за нейното добро и за благоденствието на нашите два народа.
Очите й се разшириха от удоволствие. Беше обещал тържествено да бъде еднакво предан както на викингите, така и на шотландците. Но в тълпата се понесе шепот, който доказваше, че не всички бяха доволни като нея.
— Благодаря — промълви тя. После се приближи до него с намерението да го хване под ръка, за да слезе по стъпалата. Когато някой друг пое ръката й, първоначално се стресна, но бързо направи дълбок реверанс.
— Аз също ли съм ваш поданик, принцесо Аздис Йона? — Малкълм се усмихна, но проницателните му очи не я изпускаха.
— Винаги ще защитавам своя народ и неговия крал — отвърна тя, имитирайки леко обидения му тон.
Смехът на Малкълм накара Магнъс да се усмихне.
— Съпругата ми е смела жена.
— Виждам. — Необичайно за него, Малкълм вдигна ръката й и я целуна. Този негов жест удиви всички, тъй като той беше крал, който не се съобразява с показната учтивост. Шушукането между гостите се усилваше и затихваше като променлив вятър.
След малко той небрежно махна с ръка.
— Нека игрите започнат.
Йона следеше Малкълм, докато слизаше пред тях по стъпалата. Той вървеше между народа, приказваше с хората, смееше се. Размени няколко думи с Айнър и останалите викинги, които се усмихнаха леко и му се поклониха.
— Вашият крал е много общителен — сподели тя с Магнъс.
— Малкълм се чувства удобно навсякъде — от селската колиба до замъка. Освен това е страшно опасен противник, тъй като е много вещ в игрите и участва в тях с жар. Има много причини, поради които не би трябвало да удостои с присъствието си нашата сватба, милейди… освен най-важната. — Той посрещна с усмивка озадаченото й изражение. — Иска да му обещая, че ще го подкрепя във всяко негово начинание на юг. Мерсия, Англия и Нортумбрия са се разбунтували. Малкълм се нуждае от силно рамо, за да ги нападне… или да потърси възмездие.
Тя изтръпна.
— Това включва ли и викингите?
— Ти и хората ти ми нямате доверие… Никога не бих воювал срещу твоя народ — макар че бих защитил васалите си при евентуално нападение.
Йона си отдъхна облекчено.
— Такова няма да има. Вашият крал ще бъде доволен.
— Малкълм винаги е съумявал да прецени добре нещата. Може би е най-умният монарх в нашия век.
Обзета от неочаквано щастие, Йона погледна мъжа си в очите. Страховете й се разсеяха за известно време, докато двамата разговаряха най-приятелски — непринудено и открито. Тя не хранеше никакви надежди, че винаги ще бъде така, но искаше да се полюбува на момента. Макар винаги да беше участвала в политически диспути в Исландия, тук не очакваше да е така. Все пак Магнъс разговаряше с нея за своя господар и за евентуални войни. Това й доставяше удоволствие, по-голямо, отколкото бе предполагала.
— Твоят крал изисква много неща от теб, защото ти вярва.
Магнъс се усмихна снизходително на думите й.
— Много от тях ще получи. — Но сега не му се мислеше нито за Малкълм, нито за размириците, които застрашаваха него и народа му. Този ден искаше да посвети на своята невяста и пътуването им до Айнхалоу.
Докато я придружаваше надолу по стъпалата и през двора на замъка, той се наслаждаваше на движенията на нейното тяло, което се докосваше до неговото. Кръвта му закипя, като си я представи гола и плътно притисната до него — устните, гърдите, бедрата… двамата, слети в едно любещо се цяло. Желаеше жена си пламенно, а жаждата му към нея изглеждаше неутолима.
Облягайки се на ръката на съпруга си, тя се усмихна. Ръката му бе твърда като ковано желязо. Почуди се как ли изглеждаше той в очите на другите жени. Несъмнено го намираха за страшно привлекателен. Дори сега, когато не бе изминал дори един час от венчавката им, тя долови няколко кокетничещи погледа, отправени към него. Забеляза, че някои му се усмихнаха дръзко — особено Елизабет Аскуит. Магнъс също й се усмихна, но Йона долови някакъв трепет и у двамата. Дали той обичаше прелестната Елизабет? Беше прието един мъж да си има любовница дори и да е женен. Мисълта, че Магнъс може да направи това, й се стори ужасна и тя потрепери.
Магнъс се спря и се наведе към нея.
— Уморена ли си?
— Не — отвърна, без да го погледне.
Колко ли време щеше да му е необходимо, за да забрави исландската принцеса, за която се бе оженил? Можеше да я прогони от мислите си още същата вечер и да я пропъди от земите си.