— Какви мисли се въртят в главата ти, принцесо моя? Да не би да кроиш как да ме убиеш?
— Как можеш да кажеш такова нещо? — Стана й смешно. — Не дадох ли дума да те уважавам?
— Да, милейди, права си. — Той погледна назад към трите кораба. — Веднага щом донесат всичко, което ни е необходимо, и се настаним, лодките ще си тръгнат.
Колебанието й го накара да се намръщи. Дали не се страхуваше да остане насаме с него?
— Хайде — подкани я грубо той. — Не се мотай много тук, доста е ветровито. Ще те втресе, ако се туткаш още. — Поведе я към тесните стъпала, издълбани от едната страна на отвесната скала. Изкачването щеше да бъде трудно — беше хлъзгаво, а и вятърът духаше силно, но той щеше да се погрижи за безопасността й. — Не забравяй да вървиш плътно до стената. Има куки, за които можеш да се хванеш, ако вятърът се усили. Не се бой — през цялото време ще те придържам.
— Не се боя, Магнъс Синклер. Нима си забравил, че съм от народа на викингите?
— Не, скъпа, но се надявах да ти спестя спомените и затова не го казах.
Тя се извърна рязко и впери гневен поглед в него, но той тръсна глава назад и се засмя. Най-много обичаше да се шегува с нея. Тя се хващаше тъй лесно на закачките му.
Йона го избута. Стигна до скалата и заизкачва стъпалата. Обаче стъпи накриво и се подхлъзна. Щеше да падне, ако Магнъс, застанал точно зад нея, не бе я хванал.
— Видя ли — промълви той, — трябва да внимаваш!
— Отварям си очите, но… — задъхано каза тя, като се стараеше гласът й да не издава вълнението й от близостта му. Магнъс Синклер беше опасен човек и щеше да я влуди е подигравките си. Тя бе зряла жена, прехвърлила дори възрастта за раждане. Все пак как ли би се чувствала, ако носеше негово дете? Кръвта нахлу в главата й. Насила прогони неосъществимата мисъл от съзнанието си. — Не се отнасяй с мен като с едно обикновено момиче — завърши с укор Йона.
— Защо?
— Възрастта ми изисква повече уважение.
— Защо се правиш на стара, Йона? Не е така.
Тя спря, наранена и унизена от думите му. Той сигурно знаеше възрастта й и съзнаваше факта, че тя не може да му роди наследник.
Магнъс беше поразен от бликналите сълзи в очите й. За него тя беше младо момиче. Лесно можеше да обхване талията й с разперени длани. Ханшът й беше достатъчно широк, за да износи едно бебе, но въпреки това бе крехка като девойка. Дори очите й имаха невинен блясък и често искряха от вълнение и любопитство. В много отношения тя беше най-младата жена, която той познаваше. Йона го очароваше със своята непринуденост и Магнъс се дразнеше от „опяванията“ й за нейната възраст.
— За мен си млада и невинна като девица — каза той и се изненада, че тя пребледня.
Йона извърна тъй рязко главата си, сякаш я бе ударил.
— Какво има? Боли ли те нещо?
— Не — отвърна принцесата. С мъка погледна ужасната истина в очите — не искаше да бъде отритната от Магнъс. Можеше да преживее някак си унижението, тъй като без съмнение той щеше да я изостави още тук, на този остров.
Но не й се искаше да й обърне гръб, макар че с неохота се питаше за причината. Толкова често влизаха в словесни двубои, че споровете им щяха да й липсват. Намираше го за изключително умен, а и на драго сърце мереше остроумието си с нейната духовитост. Не беше очаквала някой друг, освен баща й и дядо й, да пожелае да разговаря така с нея. Останалите мъже или се отнасяха като с кралска особа, или я смятаха за празноглава. А Магнъс бе отворил сърцето си за нея. Искаше й се да остане в него.
Йона забърза нагоре по стъпалата, но без малко пак да се подхлъзне. Когато усети неговата здрава и сигурна ръка на гърба си, тя затаи дъх. Искаше ли да се освободи от него? Все пак се престраши и тръгна отново по опасните стълби. Не можеше да си позволи да извика. Като принцеса на Исландия, трябваше да се примири със съдбата си. Нали й бяха предрекли, че ще се озове тук, на този свещен остров… при това сама?
Щом се изкачиха на полето, което се простираше високо над морското равнище, Йона стъпи на хрупкавата трева и се закова на място. Неспирният вятър усука шала и пелерината й около нея, блъсна я и тя се олюля. Небето имаше оловносив цвят, но там, където слънцето надничаше измежду плъзгащите се облаци, то придобиваше лазурносин оттенък. Ако не беше вятърът, гледката би радвала окото и дори би действала успокоително. Йона вдигна глава към небесата, затвори очи и зашепна някаква исландска молитва.