— Сега ти го казвам — отвърна тя. Магнъс побесня. Но не се издаде.
— Спала си с мъж, който не ти е бил съпруг?
Възнамеряваше да убие този човек, да го нареже на парчета и да го остави на лешоядите.
Страхът й прерасна в ярост и тя остро го нападна:
— А ти не си ли спал с други жени?
Той понечи да каже нещо, но затвори устата си; после пак я отвори:
— Злият език не приляга на една исландска принцеса.
— А разгулният живот не повишава репутацията на семейство Синклер.
— Но ти не отговори на въпроса ми. Спала ли си с мъж, който не ти е бил съпруг?
— Не.
Магнъс я изгледа изпитателно, изненадан от противоречивите й думи. Но почти явният й страх издаваше, че не го лъже.
— Говориш с недомлъвки, жено.
— Ще ме изслушаш ли?
Кимна й леко.
— Преди много време, когато бях на десет години, докато дебнех дребен дивеч на островчето Строма, вуйчо ми ме нападна. — Йона сключи ръце, опитвайки се да си спомни това ужасно време. — Не харесвах вуйчо си, но тъй като беше брат на майка ми, стараех се да бъда любезна с него. Този ден обаче изражението на лицето му ме изплаши и аз се опитах да избягам. — Тя преглътна, вперила поглед в една закачалка на стената. — Но той ме хвана… и ме обезобрази с камата си. Преди това той пъхна ръката си с ножа в мен и ме обезчести.
— Скийн! — Магнъс видя, че тялото й потрепери, но не мръдна от мястото си. Не смееше. Кръвта му кипеше тъй силно — боеше се да не се пръсне от гняв.
Йона се окопити. Макар да не го гледаше, предполагаше какво изражение се четеше на лицето му. Омраза. Гняв. И отвращение. Последното я плашеше най-много. Вдигна глава:
— Да, беше Скийн. Дори майка ми не подозираше каква злина ми бе сторил, тъй като, когато започна да промива раните ми, бях цялата в кръв. Боях се да й кажа. Майка ми избухваше бързо. Щеше да съобщи на баща ми и на дядо ми и щеше да ни въвлече във война. Не можех да го направя. Затова… когато избърса кръвта от лицето и бедрата ми, не й казах нищо за вътрешната рана.
Йона млъкна и поемайки си дъх, изхлипа. Магнъс също дишаше учестено, а устата му избълва цял поток ругатни.
Тя въздъхна и поклати глава. Нямаше да я отпрати. Щеше да я убие. Нямаше нужда да продължава. Той не искаше да я слуша повече и затова нямаше да му разкаже за кошмарите си, за това как се е будила нощем от виковете си, а родителите й не са знаели как да я успокоят. Все пак се тревожеше, че той няма да гледа повече на нея като на уплашеното момиче, за което се бе представяла досега, а като на омърсената съпруга, в каквато се бе превърнала.
Измина доста време, преди Магнъс да се съвземе. Силният му гняв го бе приковал на място, макар всяка клетка от неговото тяло да пулсираше от ярост. Никога след смъртта на родителите си не бе се чувствал тъй безпомощен и тъй силно разкъсван от мъчителен, заслепяващ гняв. Сега бе дори по-лошо. Някой бе осквернил нещо, което му принадлежеше. Честта на семейството му изискваше да отмъсти. Изпита желание да убива, да се впусне в кървава война срещу всички жители на прокълнатия остров Строма. Щеше да се отплати добре на мъжа, посмял да вдигне ръка срещу неговата Йона, лейди Синклер.
Йона не можеше да понася повече мълчанието му и вдигна глава, за да го погледне в очите.
— И така — дрезгаво каза тя, — имаш право да ме отпратиш. — „Както и да заповядаш да ми отсекат главата“. Но това не го каза.
Магнъс, изумен от думите й и страшно възхитен от смелостта й, трепна. Той се отърси от мислите си, когато Йона плахо му се усмихна и се запъти към вратата. Магнъс прекоси стаята и положи ръка на рамото й. Тя се сви, очаквайки да я удари.
— Какво ще кажеш, Магнъс Синклер? — Гласът й бе дрезгав и суров, затова с мъка изрече тези думи. Краят й бе тъй близо! Господ и Вотан щяха да се смилят над нея. Ще я оставят да умре храбро.
Дванадесета глава
Любовта прави човека смел.
Магнъс забеляза отчаяния й израз, забеляза как тя се стегна в очакване на наказанието си. Опита се да смекчи собственото си изражение, макар вътрешно да кипеше от гняв. По дяволите! Колко време е носила това бреме. Само да пипнеше този кучи син… Отърсвайки се от отмъстителните си мисли за многобройните смъртни мъчения, на които смяташе да подложи Скийн, той се усмихна.
— Да излезеш ли искаш, Йона? Ако е така, ще те придружа. Нали съм ти съпруг.
Думите му я смаяха и тя едва не припадна.
— Нима не разбираш какво ти казвам, Синклер? Аз съм омърсена… и вече не мога да имам деца. Имаш пълното право да ме изгониш. Мога да остана тук със Спес и Марта.
— Ако желаеш, те могат да останат, но мъжът ти също ще остане при теб. — Той приближи до нея и докосна ръката й. — Днес е първата ни брачна нощ, нали?