Йона го изгледа изпитателно.
— Радвам се, че е различно.
Трогнат от чистосърдечния й отговор, Магнъс прокара пръст между гърдите й.
Хрумна й една мисъл, която я накара да се изчерви. В момента не се притесняваше заради голотата си. Сети се за Магнъс и за чувствата, които той събуждаше у нея. Той беше като слънцето — караше я да се съблече и да се полюбува на топлината му — и тя на драго сърце приемаше поканата му. Със силно развитите си мускули, с едрия си гръден кош, покрит с нежно грапави кестеняви косми, с дългите си крака и бедра той приличаше на Адонис. Беше истински дявол, но вместо да го отблъсне, Йона копнееше да го прегърне, дори да го последва в неговия дом, в ада, ако това се наложи.
Тя не можеше да устои на излъчването му. Ако го докоснеше, щеше да се почувства така, сякаш бе поразена от гръм. А страстите й не утихваха. Да го люби бе равносилно на смърт, а тя жадуваше за тази бурна и сладка смърт. Тялото му беше едновременно твърдо и меко, силно и нежно и тръпнеше от желание. Колко приятно й бе да го целува…
Неспособен да издържи повече на томителните й ласки Магнъс рязко се дръпна назад. Той се засмя доволно, когато Йона го зяпна с недоумение, и я събори на леглото, обръщайки я по корем.
— Но… какво правиш? — попита тя, щом Магнъс започни да обсипва тялото й с целувки, които я караха да тръпне от надигащото се в нея страстно желание.
— Любя те, Йона. Както би направил всеки Синклер.
— Твърде типично за шотландците — да бъдат различни дори в любовта — изкоментира тя, заровила глава във възглавницата, докато тялото й изгаряше от силна възбуда. Изведнъж Магнъс спря и се умълча, при което Йона вдигна глава и го погледна през рамо. — О, значи забеляза белега ми. Белязана съм така по рождение.
Червеното петно под кръста й на него му се стори привлекателно, но тя със затаен дъх очакваше реакция. По обичай булката трябваше да дойде при съпруга си недокосната, а тя бе белязана по толкова много начини.
Изкушаваше се да я успокои, че тя няма никакви недостатъци, че смята белега й за дело на ангелите, но се въздържа. Йона вече имаше достатъчно голяма сила над него. Много отдавна един мъж, един доста загадъчен владетел, го бе предупредил да се пази от хората и да не се поддава на съблазни. Да желаеш силно една жена бе проява на слабост, а не бяха ли викингите техни дългогодишни врагове?
— Не се гордея с този белег — прошепна тя, — но понеже никой не го вижда…
Леката болка в гласа й го накара да вдигна глава и да се втренчи в нея. Не, не беше никаква проява на слабост от негова страна да желае тази жена. Той също беше я запленил. Усмихна се.
— Нима не разбираш, жено? Ти си белязана от боговете, защото им принадлежиш. — Магнъс целуна рождения й белег и нежно го погали. Жена му наистина имаше благородна кръв, но никой, нито дори кралят, нямаше да узнае за това. Тя му принадлежеше, както и петното — червено и във формата на корона. Забелязвайки колко неспокойно облизва устни тя, той се наведе и я целуна по тила. — На гърба ти има една чудесна корона, скъпа. Дори бих я нарекъл прелестна.
— Но това е само един белег по рождение! — възкликна принцесата, а гласът й прозвуча приглушено, тъй като зарови лице във възглавницата. Смущението й изчезна, когато Магнъс започна отново да върши чудеса с нея. Той милваше тялото й с ръце и устни, доставяйки й голямо удоволствие. Сигурно щеше да бъде наказана заради разпуснатостта си, независимо че я проявяваше само пред съпруга си.
Нещо по-лошо — тя се боеше от огромното му влияние над чувствата й. Можеше ли да му се довери, че никога няма да се възползва от това? Може би, но тя се закле да остане независима от него и сама да направлява действията си. Но дори докато си обещаваше това, разумът й се изпари, тъй като той започна да я гали.
Йона се опита да сподави страстните си вопли, но Магнъс я чу. Сам възбуден до краен предел, той я обърна по гръб. Тя се откри — любяща и тръпнеща от желание да се слее е него. Докато шепнеше името му, в очите й се четеше молба.
— Да, сладка моя. С теб съм.
Магнъс усети как тялото й се разтърси, когато той затрепери от неудържима сила. Скоро от гърдите им се изтръгнаха викове на блажено щастие.
Четиринадесета глава
Подвластен съм на богинята Венера, чиито ласки са изпълнени с горчива сладост.
Миговете на сладострастно отдаване се сливаха в прекрасен низ от преживявания. Йона не усещаше кога чудесните дни се сменяха от бурните нощи. В моментите, когато изпитваше вина заради сластта си, тя се оправдаваше с извинението, че е вярна съпруга, подчинена на съпруга си. Все пак в много отношения бе равна на Магнъс. Той никога не го изричаше на глас, но го показваше и тя цъфтеше под нежните му грижи. Всичко това я опияняваше от щастие и я караше да се чувства като младо момиче. Магнъс рядко я оставяше сама и често проявяваше любовта си открито и без никакъв свян. На няколко пъти я смая с буйните си изблици на силни чувства. Изглежда, не бе го еня кой го наблюдава, когато целува жена си!