Когато видя възпалените гърла на болните, Йона се ужаси.
— Никой да не използва водата направо от извора — нареди принцесата. — Трябва да се преварява и тогава да се пие. Глен, провери изворите! Спес, накарай някой да донесе от преварената напитка, приготвяна от монасите. С нея ще промиваме гърлата на болните.
През цялата нощ двете жени и помощниците им се грижеха усърдно за болните в замъка Синклер и околностите му.
Призори всички заразени бяха обслужени, болногледачите се върнаха на първия пациент и наново започнаха да промиват гърла и да приготвят лекарства от някаква паста и морска вода.
Глен съобщи, че един от водоизточниците е много близо до бунището и е силно замърсен. Бе наредил да го заградят със стена.
Най-накрая, след два дни, опасността премина и двете изтощени жени се оттеглиха да си починат, докато други ги заместиха.
Капнала от умора вследствие на безсънието и на дългите дни, прекарани в уреждането на храма, принцесата проспа цяло едно денонощие. Когато се събуди с вестта, че треската е преминала и няма опасност да бъде отнет животът на още хора, някакъв конник влезе през портите на замъка, препускайки в галоп. Йона слезе долу точно навреме, за да види как Кенет го въвежда в салона.
— Добро утро, сестро — поздрави я той. — Кралят е изпратил вестоносец.
Йона се хвана за гърлото. Сигурно Магнъс й е изпратил писмо. Предполагаше се, че той е при краля. Тя се втурна в салона, тръпнеща от очакване.
Пратеникът погледна Кенет смутено.
— Можеш да говориш свободно пред съпругата на брат ми — успокои го той.
Вестоносецът се подвоуми още малко, но после предаде съобщението, което гласеше следното: Земите на Синклер оставаха в ръцете на Кенет Синклер като наследник на владенията, тъй като кралят е получил известие от Урдрик Кичдър, нортумбрийския барон, че Магнъс Синклер е мъртъв.
— Не! — изрева Кенет.
Йона се олюля, сякаш каменният под се бе наклонил на една страна, а пред очите й проблеснаха черни точици. Тя прехапа устни, за да не изкрещи.
— Но как? — Въпросът й прозвуча като сподавена въздишка. Магнъс не можеше да е мъртъв. Та той целият кипеше от живот, излъчвайки сила и светлина.
Пратеникът на краля видя покрусата на лицето й и чертите му се изкривиха от съжаление.
— Милейди, претърсихме навсякъде за него. Тези, които са го видели последни, споменаха, че е бил заобиколен от други бойци. — С мъка преглътна. — Затова единственото, което знаем, е, че е умрял в бой. Изглежда, загинал е храбро и е съсякъл много врагове в опита си да избяга от нападателите си, но не е успял. — После й се поклони. — Аз, както и останалите бойци, съжаляваме, че ви причиняваме тази мъка, милейди.
— Благодаря ви — промълви Йона, макар душата й да крещеше от скръб, като се гърчеше и изгаряше от болката, която не смееше да изрази. — Моля, идете в кухнята и хапнете нещо. Ще пренощувате тук, а призори ще тръгнете обратно. — Говореше механично и думите й отекваха обратно в съзнанието, сякаш някой друг говореше вместо нея.
Пратеникът се поклони отново и излезе заднишком от салона с очи, премрежени от мъка.
Мълчанието тегнеше като тежък камък върху Кенет и Йона. Двамата не смееха да се погледнат, но най-накрая Кенет проговори:
— Кланът сигурно е научил, че господарят е…
— Кенет, не вярвам, че съпругът ми е мъртъв! — Той зяпна изумено. — Не споменавай това в мое присъствие — добави тя с изтънял глас.
Кенет преглътна тежко и рязко кимна в знак на съгласие.
— Съзнанието ми също отказва да повярва на тези думи, Йона. — Пое си въздух и продължи с разтреперан глас: — Но безспорно не мога да ви позволя да храните празни надежди. Това ще ви нарани много повече и аз…
— Няма да престана да вярвам, че той е жив. — Тя се извърна рязко и закрачи по каменния под. — Трябва да прегледам пациентите си.
Кенет гледаше как тя си отива и съзнаваше, че трябва да я последва, но коленете му бяха така омекнали, че не можеше да помръдне.
Дните течаха бавно. Морето продължаваше да се разбива в брега, а слънцето все така изгряваше всяка сутрин, макар Йона да се молеше да стане обратното. На четвъртия ден след пристигането на кралския пратеник кланът се събра в долчинката, където Йона и Магнъс бяха провели своя двубой по стрелба е лък. Пъстроцветни карирани наметала покриваха орловата папрат и бурените, докато абатът отслужваше погребалната литургия.
— Милейди, трябва да се храните. — Старият Терил посъветва загрижено Йона, след като се върнаха в замъка. — Службата беше дълга и страшно ви умори.
Йона сложи безжизнената си длан на ръката му.
— Добре съм, отче. И службата беше хубава. — Тя се приближи до масите, богато отрупани с храна, и поздрави хората, дошли от най-различни краища, за да отдадат последна почит на господаря си. Искаше да се увери, че всички подноси са пълни.