— Съсипана е — сподели Кенет е Терил, — но не е спряла да работи. Ще се погуби, ако не помисли за себе си.
Терил кимна и пъхна ръцете си по-навътре в ръкавите на своето расо.
— Сигурно желае да спи нощем, а не да мечтае, и затова се труди през целия ден.
— Но тя работи и нощем — добави Кенет. — През последните три нощи не се отдели от леглото на болната лейди Мак’Донъл, за да облекчи родилните й болки. Не хапна почти нищо и изобщо не мигна, докато бебето не се роди. Веднага след това отиде в колибата на Конъри, за да намести ръката на детето им. — Поклати глава. — Като господар би трябвало да й заповядам да си почине. Магнъс би направил това.
— Боя се, че не трябва да се месите в живота на принцесата, Кенет. Явно търси отдушник на мъката си и смята, че работата може да й помогне.
Никой от двамата не усети, че Кормак се бе приближил зад тях, докато мъжът не проговори:
— Аз също забелязах промяната у Аздис Йона. Дали тази викингска жена е обичала нашия господар?
Кенет кимна.
— Сигурен съм, че го обичаше, но ми се струва, че и Магнъс я обичаше. — Намръщи се, щом забеляза, че Кормак вдигна вежди учудено. — Май не си съгласен с мен?
Кормак присви рамене.
— Не считам любовта за неотменна част от съпружеското щастие. Зестрата, верността, уважението и общите интереси са най-важните неща. — Усмихна се. — Мисля, че всичко това го имаше при тях.
— Така е — съгласи се Кенет.
— Какво ще кажеш за Елизабет Аскуит, която тъжи за Магнъс колкото тази викингска принцеса? — полюбопитства Кормак.
Кенет сви рамене.
— Тя не се омъжи за друг и вероятно оплаква самотата си.
— Би била добра партия за вас, племеннико. Има благородна жилка, а и семейството й е предано на клана.
Кенет поклати глава в знак на несъгласие и крадешком погледна Спес.
— А-а, ето какво било. — Кормак го потупа по рамото.
— Не вярваш ли, че е възможно принцесата и Магнъс да са се обичали? — Терил зададе този въпрос на Кормак, преструвайки се, че не е чул разговора между двамата. — Защото аз вярвам.
Кормак се подсмихна безразлично:
— Не казвам, че не е възможно. Но мисля, че Елизабет бе голямата любов на Магнъс. Той се ожени за Йона, само и само да не въвлече клана в пагубна война.
Старият Терил сбърчи лице и помръкна.
— Разбирам.
Кенет се навъси:
— Съгласен съм, че Магнъс харесваше Елизабет…
— Бе повече от обикновено харесване — прекъсна го Кормак. — Но какво значение има това сега? Принцесата скоро ще се върне при своя народ, тъй като не е заченала от Синклер.
— Откъде знаеш? — попита Кенет. — Не са изминали три пълнолуния от сватбата им. Може би самата тя не знае.
— Нито една от жриците не го предрича. Веднъж ги посетих — когато разбрах за смъртта на Магнъс. — Кормак поклати глава. — Постъпи глупаво, като се ожени за жена, прехвърлила възрастта за раждане.
— Изглежда, така е — измърмори старият Терил и се почуди как е могъл да разчете тъй погрешно руническото писмо, което предвещаваше наследник на Магнъс.
Кенет се наежи от думите на Кормак.
— Независимо дали е прехвърлила възрастта, подходяща за раждане, или не, Йона е чудесна жена. Тя лекува болните и недъгавите, но освен това е безпристрастен съдник. Със своята мъдрост разреши не един дребен спор.
— Поздравявам ви за вашата лоялност и благосклонност, племеннико. Но дали принцесата не е имала нещо наум, когато се осмели да влезе в шотландски води?
— Тя основа женски храм на Айнхалоу — с неохота призна Кенет.
— Значи няма да бъде далеч от нас.
Кенет сви рамене и отправи мрачен поглед към снаха си, която се намираше в долния край на салона.
— Сега вие сте управител на клана — подметна Кормак. — Трябва да й наредите какво да прави.
— Не и сега! — заяви Кенет.
— Разбира се, че не. Оставете я тук колкото време желае. Скоро трябва да си изберете съпруга и би било по-добре да има само една лейди Синклер в замъка Синклер.
Кенет се съгласи е чичо си.
В деня след службата в памет на Магнъс Йона излезе от замъка, за да направи обичайната си обиколка из съседните колиби. Тя накара Спес да придружи Кенет, който замина да отдаде почитанията си на някои от клановете. Свитата му се състоеше от няколко по-знатни представители на рода и никой не очакваше да се завърнат преди вечеря.
Глен, заедно с няколко шотландски бойци, се зае да премести бунището. В известна степен Йона му бе обещала да не напуска замъка, но непрекъснатите й мисли за Магнъс не й даваха мира и тя реши да вземе торбата е билките и с множеството церове и да излезе.