Йона кимна, съзнавайки добре, че ако кучетата са имали бяс, то те можеха просто да почакат и да видят дали у нея се е появил страх от водата, а това бе най-сигурният признак на тази неизлечима болест.
— Благодаря. Веднага ще дойда.
Глен я свали от седлото и я занесе на ръце в замъка.
— Доведете Тор — заповяда тя на Атол. — Няма да докосна нищо, докато Глен и вълкът ми не бъдат почистени от кръвта.
— Милейди! — възнегодува Мавис.
Точно в този момент в двора на замъка влязоха Кенет и Спес заедно със свитата си, смутени от царящия хаос. Атол разказа на Кенет за случилото се, след което новият господар на клана Синклер започна да дава заповеди на висок глас:
— Разберете кой е собственик на кучетата и кой ги е дресирал. Не спирайте, преди да сте го открили. Това нападение над лейди Синклер е равносилно на нападение над клана. Намерете враговете!
Спес бе вече хукнала към Йона, която продължаваше да дава напътствия на Мавис за това как да се погрижи за раните на Тор.
Силно стиснала устни, Спес сложи ръце на хълбок и се изправи лице в лице с братовчедка си.
— Чуй ме, Аздис Йона. Ще възложа на няколко жени да окажат помощ на вълка, а Мавис ще промие раните на Глен. От тази минута аз ще се грижа за теб.
Йона се усмихна.
— Майка ми винаги казваше, че в теб има викингска жилка, Спес.
— Майка ти щеше да се ужаси, ако те видеше в това състояние. Кожата и дрехите ти са разкъсани. Дори косата ти е оплескана с кръв. — Спес зацъка ядно с език, за да скрие тревогата си, после поведе Йона към вътрешността на замъка и заизкачва стълбите. — Как можа да излезеш без охрана? Съпругът ти… — Спес млъкна и в очите й бликнаха сълзи. — Прости ми, братовчедке. Не исках да те нараня…
— Няма нищо — прекъсна я Йона. — Често си мисля за Магнъс. За мен той не е мъртъв.
— Грешиш — упрекна я Спес. — Не искам да живееш с илюзии. Животът е пред теб, Йона. Имаш и Айн Хелга.
— Да — промълви Йона. Олюля се, но причината за това не бе схватката с кучетата, а един нов пристъп на болка. Магнъс!
Спес я хвана през кръста.
— Как можа да излезеш без подходяща охрана? Постъпила си страшно глупаво.
— Знам, знам. — Когато изкачи и последното стъпало, Йона се обърна към просторното преддверие. Долу бе пълно с хора, втренчили погледите си в нея. — Чувствам се добре — извика тя и махна с ръка.
Щом влезе в спалнята си, усмивката изчезна от лицето й.
— Донеси нагорещеното желязо. Не смятам, че кучетата бяха бесни, но въпреки това трябва да обгоря раните си, както ще направя с Тор и Глен. И то веднага.
— Остави на мен — настоя Спес и се обърна към прислужничките, които ги бяха последвали. — Идете веднага да нажежите железата. До побеляване.
Шестнадесета глава
Отвъд гроба има нещо — не всичко си отива със смъртта и бледият призрак отлита от погребалната клада на победения.
— Смятам, че трябва да се направи нещо — заяви Кенет, удряйки е юмрук по дланта си. — Тя не може да продължава така. — Той закрачи напред-назад из салона, чертите на лицето му се бяха сгърчили от гняв, а стъпките му отекваха като удари на барабан. — Всичко се върши пряко волята ми. Никой още не е издирил тези кучета. Защо е толкова трудно? А сега и Йона…
— Знам — рече Спес и гласът й затрепери от страх за братовчедка й.
Глен, който също беше в салона, стоеше неподвижно като някоя статуя и само тъмнозелените му очи шареха, тъй като следеше с поглед Кенет, който крачеше тежко напред-назад. Знаеше за мъката на господарката си и се начумери, задето обсъждаха този въпрос с един шотландец. Все пак се надяваше да успеят да измислят някакво развлечение за принцесата, което да я съживи отново.
Сякаш проумял болката, която причиняваше на Спес, Кенет изведнъж спря и направи кисела физиономия. С разтворени обятия той тръгна към Спес, но съзирайки замисленото изражение на Глен, прибра ръцете си. Вместо да я прегърне, Кенет я потупа непохватно по рамото.
— Не се тревожи, Спес. Тя не тъжи по твоя вина.
Кенет изпитваше силни чувства към Спес и се надяваше да се ожени за нея, но искаше да обсъди решението си с Айнър, щом приятелят му се върне на бреговете на клана Синклер. Освен това бе се привързал към вдовицата на Магнъс и се боеше за здравето й. Тя спазваше строг режим на работа, без да пада духом или да си почива. Бледа и устремена, Йона винаги се усмихваше на хората наоколо й. Но ако някой се вгледаше в нея скришом, щеше да съзре болката, ясно изписана на лицето й.
— Но какво можем да сторим? — попита Спес.
Кенет я улови за ръцете и окуражително ги стисна.
— Все ще измисля нещо.