Гласовете им заглъхнаха, затова Магнъс бързо взе факлата и се запъти към коридора, през който бяха дошли двамата мъже. Пътьом успя да вземе една стара кама, поставена до стената. Нито камата, нито късият меч бяха остри, но по-добре това, отколкото нищо. На една стена по-нататък имаше наредени наметала и той отмъкна едно със себе си. То бе направено от толкова груба материя, че ако не бе така омазнено, можеше да одере кожата му. Но поне щеше да му държи топло, докато намери нещо по-добро, а качулката скриваше червеникавата му коса.
За да не привлече вниманието върху себе си, Магнъс с бърза крачка заизкачва едно стълбище, водещо към друго преддверие.
— Хей, ти — извика някой от другия край на стаята. — От сектора на Овус и Анархий ли идваш? Затворникът готов ли е да се изповяда?
Магнъс се изсмя дрезгаво.
— Сто на сто, трепери.
— Сигурно.
Някой поздрави мъжа, който се обърна, за да му отвърне. Магнъс хукна да бяга с риск да се издаде.
Изкачи няколко етажа, без да спира, но все още не се чуваше сигнал за тревога. След като премина през още един коридор, търсейки изход от това проклето подземие, той реши, че вече е стигнал приземния етаж. Въздухът бе доста по-свеж. Зави зад един ъгъл. Изведнъж някаква светлина го заслепи. Закова се на място и премигна неколкократно, докато най-накрая очите му свикнаха. Оказа се на прага на една голяма стая, пълна е въоръжени мъже.
Магнъс изруга под носа си при вида на това човешко стълпотворение. Когато съзря оръжейната стена, отрупана с оръжия, пое си дълбоко дъх. Как да стигне дотам и да вземе необходимите неща? Стисна здраво едната от камите си и изведнъж шарещият му поглед се спря на един млад оръженосец, който притичваше бързо от маса на маса. Някои от широкоплещестите мъже замахваха да го ударят. Но момче то беше пъргаво и успяваше да избегне повечето от юмруци те. Внезапно един извика момчето и го накара да му донесе нещо. То остави тежката и неудобна табла и хукна да изпълнява заповедта.
Магнъс се преви надве, за да не стърчи над другите, и предпазливо се промъкна в стаята. Дебнешком отиде до огнище то, като следеше всяко движение на околните, без да гледа никого в очите. Надяваше се да го сметнат за прислужник. След като се възползва от един удобен момент, загреба с шепи няколко въгленчета и натри с тях косата и лицето си. После се промъкна до масата, където момчето беше оставило таблата. Бързо я грабна и я вдигна на височината на лицето си, за да се скрие възможно най-добре. Така, все още силно прегърбен, той се запромъква из стаята към оръжейната стена.
Тъкмо оставяше таблата на пода, за да се присегне да вземе един меч и една броня, когато се вдигна тревога. Сред шума и глъчката зад гърба си Магнъс сграбчи един меч и бързо се изниза от това място, докато стражите тичаха да вземат оръжията си. С извърнато настрани лице, той закачи меча на дрехите си, след което успя да задигне една ризница от металически брънки. Бързо я нахлузи на себе си и сложи шлем на главата си. От години не бе носил шлем, затова сега му се струваше тежък и неудобен. Но поне скриваше лицето му.
Сякаш следвайки някаква заповед, Магнъс се присъедини към една група мъже, която пое по дългия коридор. Стори му се, че се бяха запътили към вътрешния двор. Ако имаше късмет, щеше да се озове до задната врата на крепостта, но горещо се замоли тя да е добре смазана. Нямаше да му се удаде друг шанс да избяга. Само след броени минути замъкът щеше да гъмжи от войници на барона, които щяха да го търсят навсякъде.
Очакванията му се сбъднаха — коридорът наистина водеше към задния двор. Другите мъже от групата се разпръснаха в различни посоки, но Магнъс се спотаи в една ниша и изчака, докато остана съвсем сам. Зората тъкмо се разпукваше, но поне хвърляше достатъчно светлина, за да му позволи да се огледа наоколо. Разчитайки на познанията си за нортумбрийските замъци, той се запромъква наляво. И наистина — портата се намираше там. Протегна ръка към халката и силно я натисна. Не беше смазана добре. В първия момент не се поддаде, но после се открехна със скърцане. Огледа се. Наблизо имаше няколко души, които тичаха да заемат позиция. Отвори вратата още малко и се промъкна във външния двор. Ниско приведен, той се затича към задната част на замъка.
Из двора сновяха стражи, които почти не му обърнаха внимание. Когато един от тях се спря, сякаш искаше да го попита нещо, Магнъс махна с ръка към предната част на замъка. Пазачът кимна и хукна в тази посока. Поне тълпата от викащи и тичащи мъже ми осигурява някакво прикритие, помисли си той. Първо щяха да претърсят конюшнята, после щяха да проверят дали някой е излязъл през централните порти на крепостта.