Но когато конярят се обърна, за да каже на търговеца, че ще купи още от неговите прекрасни коне, онзи вече беше изчезнал. Той сви рамене в почуда. Беше направил изгодна сделка и затова не се ядоса. Този продавач можеше да се появи отново.
Викингът се затича презглава към коня, който бе вързал в гъстата гора, недалеч от замъка на барона. Приведен плътно до жребеца, той го сръга в хълбоците и препусна в галоп към морето.
След повече от час този конник чу познатия писък на речна рибарка и се успокои. Сигналът беше даден от поста на викингите.
Изглежда, той не се боеше, че може да счупи собствения си врат или този на коня, тъй като се спусна по почти отвесната скала надолу към брега. Животното едва-едва успяваше да се задържи на крака.
Един викингски кораб се люлееше в дълбоки води далеч от скалите, докато предната му част във вид на щит го пазеше от шибащия вятър и от вълните на огромното Северно море. Бяха се осмелили да дойдат доста на юг в своето издирване. Натоварени с богата плячка, те очакваха само последния член от екипажа е парите от продажбата на конете, които той беше откраднал от някакъв васал на барон Килдър.
Една малка лодка дойде да вземе мъжа от брега. След като се качи на борда на кораба, той веднага отиде при капитана.
Айнър отвърна на поздрава му, изненадан от неговото явно вълнение.
— Е?
— Нося новини, лорд Айнър. За Магнъс Синклер.
Магнъс остана в миризливата каруца, докато тя стигна до сметището. Него всъщност не го интересуваше къде се намира — достатъчно беше, че не се вижда замъкът на омразния барон.
Когато каруцата забави ход, обонянието му вече бе станало безчувствено към вонята и цялото му тяло тънеше в мръсотия. Той така гореше от нетърпение да се освободи и да се върне в земите на Синклер, че не забелязваше почти нищо около себе си. Щом каруцата спря, върху лицето му се изсипа още по-отвратителна помия, затова затаи дъх. Нямаше никакво намерение да убива коларя, но ако се наложеше, щеше да го стори. Наоколо цареше тишина. Зачака с наострен слух. Разтревожи се, че мъжът не изхвърли товара си веднага. Дали не беше разкрит?
Слънцето сипеше жарките си лъчи и от боклука започна да се вдига пара. След като най-после реши, че коларя го няма, Магнъс се измъкна от миризливото си убежище. Пред очите му се откри един ров, над който се издигаше истинска планина от кал. Ето къде щеше да бъде изхвърлен, след като коларят изправи колата. Не! Беше преживял достатъчно.
След като подаде едното си рамо, той заизвива тялото си така, че стъпалата му се смъкнаха от открития край на каруцата. За миг се спря и огледа внимателно околността. На вонящото сметище не се виждаше жива душа. Продължи да извива тялото си напред-назад и наклони колата надолу. Голяма част от товара се плъзна заедно с него и отново го покри. Замръзна на място, когато крантата, която теглеше каруцата, затропа с копита, но пак не се появи никой.
Стори му се, че е изминала цяла вечност, когато отново се размърда и лазейки по корем, стигна до другия край на каруцата, след което прибяга към една рядка горичка. Когато се скри сред дърветата, Магнъс се спря, за да се огледа наоколо. Вдиша някаква позната щипеща миризма. Наблизо имаше работилница за щавене на кожи. Не бе никак чудно, че имаха сметище точно на това място. Нито един човек, който цял ден работи със сурови кожи, не би почувствал задушаващите миризми. Но тук някъде трябваше да има вода. Всеки кожар се нуждаеше от вода и огън.
Приклекнал ниско, Магнъс разгледа околността. Вляво, на немного голямо разстояние от него, се виждаше някаква паянтова колиба е чимов покрив и каменни стени, а грубо изработената врата бе счупена и увиснала накриво. Пред нея имаше пейка, на която съхнеха чифт панталони и една риза от фина избеляла материя, но все още здрава. Щяха да му свършат добра работа за ново облекло.
Вдясно Магнъс съзря езерото, разпенено и явно възсолено, тук-там покрито с тънък пласт лед. Щеше да се вкочани от студ. Дори в най-студените дни бе плувал в Северно море. Заслужаваше си да измие вонята от себе си.
Но това, което го разсмя, бе дървената купа с течен сапун от луга, която стоеше върху пейката пред разнебитената къщурка. Вероятно го използваха за почистване на кожите. Грубият сапун щеше да свлече кожата на гърба му, но, с Божия помощ, можеше да измие мръсотията по тялото му.
Магнъс допълзя до пейката, грабна сапуна и се отправи обратно към езерото.
Безшумно влезе във водата и бавно се потопи на няколко пъти, като влизаше все по-надълбоко. После се насапуниса, бавно и навсякъде, като натърка главата си и всяка пора на тялото си. Потопи се, изплува на повърхността и отново се насапуниса. Повтори това неколкократно, докато не се почувства чист, докато и най-слабата миризма от вонящата кафява тиня, която се бе наслагала е времето по тялото му, не изчезна. Най-накрая той изглеждаше зачервен, настръхнал и чист. Изобщо не обърна внимание на белезите от ухапванията на животинките, които бяха съжителствали е него в подземната тъмница.