Когато се върна при колибата, той се изтри в една работна престилка и нахлузи панталоните и ризата. Те също миришеха на луга, но това беше приятен аромат.
След като си нахлупи една прекалено малка плетена триъгълна шапка на главата, за да скрие цвета на косата си, Магнъс се накани да тръгва. Тръпнеше от очакване да си отиде, да бъде далеч от Килдър. Възнамеряваше да поеме на север, към двора на Малкълм. Това щеше да му отнеме дни, но бе по-кратко пътуване, отколкото до собствените му земи. Изведнъж до него долетяха някакви гласове и той се спотаи в рядката горичка, като легна на земята.
— Казвам ти — отчетливо се чу гласът на един мъж, който явно приближаваше колибата. — Чух войниците на Килдър да говорят за това. Май милостивият крал Тостиг ще сключи мирен пакт с това копеле Малкълм. Този шотландски кучи син е поканил своите военачалници на среща с добрия Тостиг, барона и останалите. Жените им също ще дойдат в знак на примирие.
Говорещият се изкиска.
— Чух ги да говорят за викингската кралица, която се ожени за един долен шотландец. Носи се слух, че и тя ще бъде там.
Магнъс стисна зъби, за да не се намеси. Дали говореха за Йона? Но защо тя ще ходи в двореца на Малкълм? Не, сигурно не ставаше въпрос за нея.
Вторият кожар се оригна силно.
— Бива ли я?
— Някои са я виждали. Разправят, че косата й била с цвета на първия мраз, а кожата й била бяла като козе мляко. Викали й Лунната красавица.
— Това е измишльотина. Само една вещица може да изглежда така.
— Говори се, че е точно такава. Можела да съживява шотландците с черна магия. Тя е слуга на сатаната, няма съмнение.
— Би се харесала на барона. Той има най-различни вкусове и си играе със сатаната. Може да устрои засада на Малкълм в собствения си замък и да плени тази Лунна вещица.
Когато смехът на мъжете гръмна, Магнъс едва успя да потуши гнева си. Йона! Не бе възможно. Бе я оставил на сигурно място, в Айнхалоу. Но това описание! Дали не бе някоя друга?
— Да — прошепна първият кожар, — никой мъж няма да я иска после, след като е била в ръцете на барона.
— Не се знае, баронът може да я умори, докато я измъчва. Това ще е по-добре за нея.
Магнъс скръцна със зъби и прокълна всички светии, които закриляха неговия враг. От все сърце желаеше Килдър да се озове на река Стикс в една пробита лодка, така че да изгори и да се удави. Не жадуваше за забрава чрез смърт, а за живи спомени в едно вечно проклятие.
Но Йона! Проклятие — дано не бе в двореца на Малкълм. Откъде й бе щукнало да се излага на опасност? Кръвта му се смрази при мисълта, че някой друг мъж, особено барон Килдър, посяга на жена му.
Страхът му за Йона, подсилен от дългото недояждане, както и мъките от дългите месеци затвор и думите на кожарите, разпали въображението му и той едва не изгуби съзнание. Нима някой бе посмял да я докосне? Дали тя би позволила това? Дали споменът за страстта, за красотата на изгарящия ги плам, който го поддържаше през цялото време на раздялата, бе една илюзия? Не, той бе истина, запазена единствено за него. Би било много мерзко от нейна страна да се е преструвала, че го обича тъй силно. Но наистина ли и за нея бе така?
Наблюдавайки двамата кожари, Магнъс сподави желанието си да ги удуши, да ги задуши, докато вените им не се пръснат. Думите им го бяха вбесили.
По-едрият от двамата вдигна високо няколко чифта ботуши от еленова кожа. Мръсните му ръце бяха увити в някакви парцали и той внимателно изчетка всеки ботуш в посока срещу косъма, докато гъстата кожа не заблестя на обедното слънце.
— Да — доволно рече той, — хората на барона ще ги харесат веднага. Доста пари ще вземем за тях.
— Внимавай да не изчегърташ част от кожата — посъветва го по-сбръчканият. — За това ще те накажат със смърт чрез удушване. — Той потрепери и неспокойно се огледа.
Другият кимна и сложи ботушите на паянтовата пейка.
— Хайде да донесем и другите неща — предложи той и двамата се обърнаха.
Но изведнъж по-едрият мъж се спря и погледна пейката през рамо:
— Сапунът не беше ли тук?
По-дребният кожар се извърна назад и сви рамене.
— Може да сме го сложили другаде.