— Голям глупак съм. Сигурно си прав. — Той плесна приятеля си по рамото, но не спомена повече за сапуна, докато се отдалечаваха.
Гласовете още не бяха заглъхнали, когато Магнъс излезе от прикритието на дъбравата. Желанието му да удуши двамата все още пулсираше в него, когато грабна най-големия чифт ботуши и ги обу. Малко го стягаха, но щяха да свършат работа. Той предпазливо се промъкна до една долчинка, недалеч от криволичещия път, по който бе дошла каруцата. За него бе по-добре да избягва пътищата.
След като измина известно разстояние, той се озърна наоколо. Долчинката бе спокойна — не се чу уплашено пърхане на птици или движение на други стреснати животинки. Беше сам. Бавно затича на север и пробяга няколко километра, без да се умори. Встрани от пътя теренът бе неравен и осеян с камъни, орлова папрат и шубраци. Но беглецът щеше да остане незабелязан, в случай че се появи някой. Трябваше да излезе извън границите на Нортумбрия. Животът му не струваше пукната пара. Баронът сигурно вече бе обявил награда за главата му, жив или мъртъв. Магнъс обаче нямаше никакво желание да се прости с главата си.
Затова пое на север към шотландската граница. Разкъсван от гняв, раздразнение и несигурност, изобщо не се боеше за състоянието си, когато отвикналите на натоварване мускули се напрегнаха болезнено и когато леденият декемврийски вятър го зашиба силно.
На свечеряване Магнъс намери подслон и заспа. Ако пътуваше нощем в непозната земя, можеше да се нарани или да го сполети нещо по-лошо. По-добре бе да рискува да се придвижва на дневна светлина.
Зората се пукна и той отново пое на север, обръщайки гръб на слабото зимно слънце.
Към края на седмицата Магнъс бе измършавял от недояждане, а дрехите му бяха започнали да се късат. Обгръщаха го мъгли, но той не им обръщаше внимание. Бе прекосил мрачните нортумбрийски мочурища и вече се намираше на шотландска земя. Съзнанието му изцяло бе ангажирано от мисълта за двореца на Малкълм и за положението, което щеше да свари там. Трескавото му въображение започна да си представя как Йона пирува и се весели е враговете му. Измъчваше се от ревност, макар да не искаше да го признае. Но ако тя беше престъпила клетвата си за вярност и бе го предала, щеше да я затвори в тъмницата на замъка Синклер.
Седемнадесета глава
Живеем според възможностите си, а не според желанията си.
Йона възседна кобилата, която Магнъс й бе подарил, и зарея поглед в морето от високата скала. Макар зимното слънцестоене да бе отминало, денят беше мек и слънцето грееше благодатно. Но дори и да имаше вихрушка, Йона пак би дошла тук, за да види как корабът на Айнър и още два плавателни съда влизат в пристанището във водите на клана Синклер.
Тя беше озадачена от появата му, тъй като той трябваше да е пуснал котва някъде на сигурно място, далеч от зимното море, но все пак се радваше На неговото пристигане, независимо от причината за това. До този момент не бе осъзнала колко много й липсваха Айнър и другите викинги, особено след изчезването на Магнъс преди четири месеца. Обзе я гордост, като видя колко умело лавираха корабите. После платната бяха свалени и силните ръце на гребците приближиха корабите до брега.
Сякаш доловила вълнението на своята господарка, кобилата на Йона се изправи на задните си крака и изпръхтя от високата скала. Зад нея войниците на Синклер, които винаги я охраняваха, гледаха е интерес.
— Ето ги и вашите викинги, милейди — рече един мъж на име Кеоун. Той беше приятел на Дъгълд и се бе сприятелил с принцесата.
Забелязвайки усмивката му, Йона кимна. Няколко месеца по-рано Кеоун би хукнал за оръжията си и би вдигнал тревога при поява на викинги в Северно море. Дали Магнъс виждаше колко добре се сработваха викингите и шотландците? При тази мисъл я прониза една добре позната тъга, от която усмивката й угасна.
Ликът на Магнъс не бе избледнял в съзнанието й. Виждаше го ясно. Когато погледна надолу към брега, тя си спомни за първата им среща. Струваше й се, че бе изминала цяла вечност, откакто Магнъс застана лице в лице е нея след поражението му на веслата. Той й липсваше страшно и тя отхвърляше всяко предложение на девер си и на Спес да се върне на Айн Хелга и да остане там. Трите кратки пътувания до този остров й бяха причинили достатъчно болка. Дори тогава бе оставала в рамките на къщата. Сърцето й щеше да се пръсне от мъка, ако трябваше да броди сама из полята, да гледа сама рибарките, да се къпе сама в горещия извор.
Гласът на Кеоун я изтръгна от тъжните й мисли.
— Много ще се зарадвате да видите своите сънародници, милейди.