— Знаеш адски добре, че всяко отваряне на Лабиринт близо до града най-вероятно ще бъде засечено. Нямаме избор, ефрейтор. Ще гребем. Освен ако не успеем да опънем платно.
— Откога пък това момиче взе да разбира от риболов? — изсумтя Калам.
Сержантът въздъхна.
— Хрумнало й е ей така, отникъде, нали?
— Адски уместно.
Бързия Бен спря до тях и те замълчаха.
— Трябва да доложа нещо, което никак няма да ви хареса — каза магьосникът.
— Да го чуем — отвърна с показно равнодушие сержантът.
След десет минути тримата слязоха на чакълестия бряг. Рибарската лодка беше заровила нос в камъчетата. Тротс се напъваше на въжето, завързано за халката на носа, пъхтеше и охкаше.
Останалите стояха накуп от едната страна и кротко обсъждаха напразните му усилия. Фидлър погледна случайно нагоре и като видя приближаващия се Уискиджак, пребледня.
— Тротс! — изрева сержантът.
Баргастът се обърна към Уискиджак с ококорени очи.
— Пусни въжето!
Калам изсумтя насмешливо зад гърба на Уискиджак, който изгледа навъсено групата.
— Сега — започна той, — след като един от вас, идиоти такива, е успял да убеди всички останали, че натоварването на цялата екипировка в лодката, докато тя е още на брега, е много умно, можете всички да хванете въжето и да я издърпате в езерото — ти не, Тротс. Ти се качи вътре и се настани удобно ей там, при кърмата. — Уискиджак замълча и погледна безизразното лице на Сори. — От Фидлър и Хедж мога да го очаквам, но теб, мисля, те назначих да отговаряш за подготовката.
Сори само сви рамене.
Уискиджак въздъхна.
— Можеш ли да ни опънеш платно?
— Няма вятър.
— Но може и да заима! — каза раздразнено Уискиджак.
— Да — отвърна Сори. — Имаме платнище. Ще ни трябва обаче мачта.
— Вземи Фидлър и я направете. Останалите — вкарвайте тая лодка във водата.
Тротс се качи в лодката, седна при кърмата и изпъна дългите си крака. После оголи острите си зъби в някакво подобие на усмивка.
Уискиджак се обърна към ухилените Калам и Бен и ревна:
— Е? А вие какво чакате?
Усмивките им изстинаха.
9.
Ток-младши се наведе от седлото и се изплю. Беше третият му ден извън Пейл и вече жадуваше за високи градски стени. Равнината Риви се простираше на всички страни, обрасла с жълта трева, полюшваща се в следобедния вятър, но иначе безлика.
Той почеса ръбовете на раната, отнела лявото му око, и измърмори под нос. Нещо не беше наред. Трябваше да я срещне още преди два дни. Напоследък нищо не вървеше според плановете. След като капитан Паран изчезна още преди да се е срещнал с Уискиджак и след пусналата се мълва, че някаква Хрътка нападнала последната оцеляла магьосница на Втора, като оставила след себе си четиринайсет мъртви морски пехотинци, той вече подозираше, че няма да се изненада, ако и тази среща се провали.
Хаос, изглежда, беше знакът на днешните времена. Ток се надигна в седлото. Макар в Равнината да нямаше истински път, търговските кервани бяха очертали груба следа, която я пресичаше от север на юг покрай западния й край. Средата на Равнината беше родината на ривите, дребните хора с кафява кожа, които се движеха със стадата си в сезонен цикъл. Макар да не бяха войнствени, гнетът на Малазанската империя ги бе сплотил и сега те се сражаваха и служеха като съгледвачи редом с легионите Тайст Андий на Каладън Бруд срещу империята.
Донесенията на морантите разполагаха ривите далече на североизток и Ток беше благодарен за това. В тази пустош се чувстваше самотен, но общо взето самотата май беше по-малкото зло.
Единственото му око се ококори. Изглежда, не беше самотен, в края на краищата. На около левга пред него кръжаха гарвани. Той изруга и опипа дръжката на ятагана, висящ на бедрото му. Едва потисна желанието си да подкара коня в бесен галоп и се задоволи с бърз тръс.
Щом наближи, забеляза отъпкана трева встрани от дирята на търговците. Кресливият смях на гарваните беше единственият звук, който нарушаваше тишината. Вече бяха започнали пиршеството си. Ток дръпна юздите и спря, леко приведен напред. Нито едно от телата, които виждаше, не изглеждаше склонно да се надигне и да тръгне, а врявата на гарваните беше доказателство, че и да е имало оцелели, отдавна са си отишли. Все пак над мъртвите витаеше някакво неприятно чувство. Нещо висеше във въздуха, нещо между мирис и вкус.