Ток-младши зяпна адюнктата, удивен от гнева й, и отново се втренчи в Т’лан Имасс. За последен път бе видял такова същество преди осем години в Седемте града, но тогава бе от много далече, когато немрящите им легиони навлизаха в пустините на запад с някаква цел, за която дори самата императрица не разбра нищо. Сега, отблизо, Ток го огледа с огромно любопитство. Не беше останало много от него, заключи той. Въпреки магията трите хиляди години си бяха взели своята дан. Кожата, изпъната по острите кости на ниския мъж, беше лъскава, с цвят на охра и намачкана като щавена. Плътта, покривала ги някога, се беше свила на тънки ивици, подобни на сухи дъбови коренища — мускули се показваха само тук-там през парцалите. Лицето му, доколкото можеше да го види Ток, беше с масивна челюстна кост, без брадичка, с високи скули и издадено чело. Очните кухини зееха като тъмни дупки.
— Попитах те нещо — изръмжа Лорн. — Къде беше?
Вратът на имасеца изпука и той сведе поглед към земята.
— Оглеждах — промълви съществото с глас, роден сякаш от камъни и прах.
— Името ти, Т’лан! — настоя Лорн.
— Онос Т’уулан, някога от клана Тарад, от Логрос Т’лан. Роден бях в Годината на Мрака, деветият син на клана, обречен за воин в Шестата джагътска война…
— Достатъчно — прекъсна го Лорн. Отпусна се изтощена и Ток пристъпи към нея. Тя го погледна и се намръщи. — Нещо май си сърдит. — По устните й пробяга лека усмивка. — Но не на мен.
Ток се ухили.
— Едно по едно, адюнкта. Първо да намерим място да отдъхнете. — Тя не възрази, когато я поведе към обраслия с трева склон над гробницата и й помогна да коленичи. Ток погледна през рамо към Т’лан Имасс — той стоеше неподвижно там, където бе изникнал от земята и сякаш оглеждаше гробницата. — Сега да обездвижим ръката ви — каза Ток на коленичилата пред него уморена жена. — Аз съм Ток-младши. — И той също коленичи до нея.
Тя вдигна очи към него.
— Познавах баща ти. — Усмивката й се върна. — Беше добър стрелец. Най-добрият.
Той сведе глава.
— И чудесен командир беше, също така — продължи Лорн, взряна в опърпания младеж, който вече преглеждаше ръката й. — Императрицата съжаляваше за неговата смърт…
— Не е сигурно, че е мъртъв — прекъсна я Ток сухо, извърнал настрана здравото си око, докато сваляше металната й ръкавица. — Изчезнал е.
— Да — каза тихо Лорн. — Изчезна след смъртта на императора. — Изохка, щом той измъкна ръкавицата и я хвърли настрана.
— Ще ми трябват превръзки — каза той и се надигна.
Лорн го изгледа как отиде до единия от убитите баргасти. Не беше знаела кой ще й е свръзката Нокът, знаеше само, че е последният жив от войската на Дужек. Зачуди се защо се е отклонил толкова рязко от пътя на баща си. В това да си Нокът нямаше нищо приятно, нито беше повод за гордост. Само ефикасност. И страх.
Той извади ножа си, сряза кожената броня, измъкна грубата вълнена риза отдолу и отряза няколко дълги ивици плат. Нави ги и се върна при нея.
— Не знаех, че си имате Т’лан Имасс за компания. — Клекна и се залови с превръзката.
— Те предпочитат да пътуват по своя си начин — отвърна малко ядосано Лорн. — И се появяват, когато им хрумне. Но да, той е основна фигура в играта ми. — Замълча, стиснала зъби, докато Ток увиваше грубата ивица плат около рамото и под мишницата й.
— Не ви нося много добри новини — изсумтя Ток и й разказа за изчезването на Паран и за заминаването на Уискиджак и взвода му без капитана. Накрая остана доволен от превръзката и приседна до Лорн с въздишка.
— По дяволите! — изсъска тя. — Помогнете ми да се изправя.
Той се подчини и тя леко залитна и се хвана за рамото му. После каза:
— Донеси ми меча.
Ток потърси из тревата, намери дългия меч и присви очи, щом видя тънкото му ръждивочервено острие. Донесе й го и каза:
— Та това е меч от отатарал, адюнкта. Рудата, която убива магия.
— Както и магьосници — каза Лорн, взе го непохватно в лявата си ръка и го прибра в ножницата.
— Видях мъртвия шаман — каза Ток.
— Е — каза Лорн, — отатарал не е тайна за вас от Седемте града, но тук малцина я знаят и бих предпочела да си остане така.
— Ясно. — Ток хвърли поглед към неподвижния Имасс.
Лорн сякаш прочете мисълта му.
— Отатарал не може да спре тяхната магия — повярвай ми, правени са опити. Лабиринтите на Имасс са подобни на тези на Джагът и на Форкрул Ассаил — обвързани с древност, с кръв и със земя — кремъчният меч на волята му никога не се прекършва и реже и най-здравото желязо толкова леко, колкото плът и кости.
Ток потръпна.
— Не бих ви завидял за компанията, адюнкта.