Лорн се усмихна.
— Ще ти се наложи да я споделиш през следващите няколко дни, Ток-младши. Пътят до Пейл е дълъг.
— Шест-седем дни — каза Ток. — Предполагам, че сте с кон.
Въздишката на Лорн беше искрена.
— Баргасткият шаман ги омагьоса. Всички ги хвана мор, дори моя жребец, с който минах през Лабиринта. — Суровото й лице омекна за миг и Ток долови в него искрената й скръб.
Това го изненада. Всичко, което беше чувал за адюнктата, му рисуваше портрета на едно хладнокръвно чудовище, облечената в стоманена ръкавица ръка на смъртта, която можеше да се спусне отвсякъде и по всяко време. Тази нейна черта може би все пак съществуваше; надяваше се, че няма да му се наложи да я види. Макар че, веднага се поправи той, не беше погледнала повече войниците си.
— В такъв случай ще яхнете кобилата ми, адюнкта. Не е боен кон, но е бърза и издръжлива.
Отидоха при кобилата и Лорн се усмихна.
— Уикска порода, Ток-младши — рече тя и погали кобилата по гривата. — Тъй че престани с тази твоя скромност, за да не изгубиш доверието ми. Чудесно животно.
Ток й помогна да се качи на седлото.
— Имасеца тук ли ще го оставим?
— Той сам ще намери пътя. Е, да дадем на тази кобила възможност да се докаже. Казват, че уикската кръв миришела на желязо. — Наведе се и му подаде лявата си ръка. — Качвай се.
Ток едва успя да скрие стъписването си. Да сподели седлото с адюнктата на империята? Това му се стори толкова нелепо, че за малко не се разсмя.
— Мога да вървя пеш, адюнкта — отвърна той. — Много време изгубихме и ще е по-добре да яздите сама, при това — да яздите бързо. След три дни ще видите стените на Пейл. Аз мога да тичам на преходи по десет часа.
— Не, Ток-младши. — Тонът на Лорн не търпеше възражения. — Ти ще ми трябваш в Пейл, а трябва и да чуя всичко за легионите, за Дужек и за Тайсхрен. По-добре да пристигна няколко дни по-късно, отколкото неподготвена. Хайде, хвани се за ръката ми и да тръгваме.
Ток се подчини.
След като се намести в седлото зад Лорн, кобилата изцвили и бързо заотстъпва на една страна. Двамата с адюнктата за малко щяха да паднат. Обърнаха се и видяха застаналия до тях Т’лан Имасс. Съществото вдигна главата си към Лорн.
— Гробницата разкри една истина, адюнкта — каза Онос Т’уулан.
Ток усети как жената пред него се стегна.
— И каква е тя?
— Тръгнали сме по верния път — отвърна Т’лан Имасс.
Нещо подсказа на Ток, че пътят, за който говори съществото, няма нищо общо с дирята на търговските кервани, водеща към Пейл. Погледна за последен път към гробницата, а Лорн мълчаливо обърна кобилата назад — към Онос Т’уулан. Нито могилата, нито съществото разбудиха тайните си, но от реакцията на Лорн Ток настръхна и сърбежът около изгубеното му око се появи отново. Той изруга тихо и започна да се чеше.
— Нещо не е наред ли, Ток-младши? — попита го Лорн, без да се обръща.
Той грижливо обмисли отговора си.
— Цената на това, че си сляп, адюнкта. Нищо друго.
Капитан Паран крачеше нервно из тясната стаичка. Това беше пълна лудост! Единственото, което знаеше, бе, че са го скрили, но единствените отговори на въпросите му можеха да дойдат от една прикована към леглото магьосница, прикована от някаква странна треска, и от една отвратителна кукла, чиито нарисувани очи сякаш го пронизваха с нескрита омраза.
Мъчеха го освен това и някакви смътни спомени, усещането за хлъзгави студени камъни, които дращят под ноктите на пръстите му в миг, в който цялата му сила се беше изсипала от тялото му; а после — мъгливото видение с някакъв огромен пес — Хрътка? — в стаята; псе, от което сякаш лъхаше на смърт. Беше се опитало да убие жената и той го беше спрял… някак; но как — не помнеше.
Глождеше го и съмнение, че кучето не е мъртво и че може да се върне. Куклата не обръщаше внимание на въпросите му, а заговореше ли му, беше колкото да му отправи злобни закани. Явно, че макар магьосницата да беше болна, единствено нейното присъствие, продължаващото й присъствие — бе това, което пречеше на Хеърлок да изпълни заканите си.
А къде беше Уискиджак? Нима сержантът бе заминал без него? И как щеше да се отрази това на плана на адюнкта Лорн?
Той погледна ядосано към лежащата в леглото магьосница. Хеърлок беше казал на Паран, че тя по някакъв начин го е скрила при идването на Тайсхрен, след като Върховният маг усетил появата на Хрътката. Паран нямаше никакъв спомен за това, но се чудеше как е успяла всичко това след поражението, което беше понесла. Хеърлок му беше изсумтял с насмешка, че тя дори не е разбрала как е отворила Лабиринта си последния път; направила го по инстинкт. Паран беше останал с чувството, че марионетката е наплашена от това изригване на силата й. Хеърлок като че ли гореше от желание жената час по-скоро да умре, но или не можеше сам да го постигне, или беше твърде уплашен, за да го опита. Бе измърморил нещо за прегради, които издигнала около себе си.