Въпреки това Паран не се беше натъкнал на нищо, което да попречи на грижите му за нея, когато треската й се влоши съвсем. Предната нощ беше спаднала и Паран вече усещаше, че нетърпението му стига до предела. Магьосницата спеше, но ако не се събудеше скоро, той щеше да вземе нещата в свои ръце — щеше да напусне това скривалище, може би щеше да потърси Ток-младши при условие, че успееше да избегне Тайсхрен и не се натъкнеше на някой от офицерите при излизането си от сградата.
Замъгленият му поглед бе прикован в магьосницата. Мислите му препускаха трескаво. Постепенно някакво ново усещане загъделичка ума му и той примигна. Очите на жената се бяха отворили и тя го гледаше.
Паран пристъпи към леглото, но първите й думи го заковаха на място.
— Чух, че монетата падна, капитане.
Паран пребледня. Нещо отекна в паметта му.
— Монета ли? — попита той почти шепнешком. — Въртяща се монета? — „Гласовете на богове, на мъртви мъже и жени. Вой на Хрътки — все късчета от съдраното платно на паметта ми.“
— Вече не се върти — отвърна жената и се надигна с мъка. — Какво помните?
— Почти нищо — призна капитанът, изненадан от себе си, че й казва истината. — Куклата не пожела дори да ми каже името ви.
— Татърсейл. Бях, м-м-м, в ротата на Уискиджак и в неговия взвод. — Сънените й очи сякаш се скриха зад, булото на предпазливостта. — Трябваше да се грижа за вас, докато здравето ви се възстанови.
— Вярвам, че сте го сторили — каза Паран. — А аз ви върнах благодеянието, така че везните са изравнени, магьоснице.
— Така е. Е, и сега какво?
Паран се ококори.
— Вие не знаете?
Татърсейл сви рамене.
— Но това е нелепо! — възкликна Паран. — Представа нямам какво става тук. Събуждам се и намирам за компания една полумъртва вещица и една говореща кукла, а от подчинените ми няма и помен. Нима вече са заминали за Даруджистан?
— Не мога да ви дам кой знае какви отговори — отвърна Татърсейл. — Мога само да ви кажа, че сержантът поиска да ви опазя жив, защото трябва да разбере кой се опита да ви убие. Всъщност всички бихме искали да го разберем. — И тя замълча в очакване.
Паран се вгледа в кръглото й, призрачно бледо лице. У нея сякаш имаше нещо, което не се връзваше с простоватата й външност, и капитанът усети, че неволно реагира по начин, който го изненада. Разбираше, че лицето, което гледа, е лице на приятел, и не можеше да си спомни кога за последен път бе изпитал нещо такова. Почувства се някак извън равновесие — и само Татърсейл можеше да му помогне да се закрепи. А това го накара да се почувства все едно, че се спуска по някаква спирала, с тази магьосница в центъра й. Спускаше ли се? А може би беше изкачване? Не беше сигурен и тази несигурност го накара да остане нащрек.
— Нищо не си спомням за това — заяви той. Което беше пълна лъжа, макар че го усети така едва когато полузакритите й от тежките клепки очи срещнаха погледа му.
— Мисля — добави Паран въпреки опасенията си, — че бяха двама. Спомням си за някакъв разговор, въпреки че бях мъртъв. Поне така мисля.
— Но чухте въртящата се монета — каза Татърсейл.
— Да — отвърна той. Беше озадачен. „И друго… Стигнах до някакво място — жълта, адска светлина, стонове, главата на смъртта…“
Татърсейл кимна, сякаш думите му потвърдиха някакво нейно подозрение.
— Намесил се е бог, капитан Паран. Върнал е живота ви. Смятате, че е било заради вас самия, но се боя, че в тази история няма и капка алтруизъм. Следите ли мисълта ми?
— Използвали са ме — заяви равнодушно Паран.
Тя повдигна вежда.
— Това не ви ли притеснява?
Паран сви рамене и промърмори:
— Не е нещо ново.
— Разбирам — промълви тя. — Значи Уискиджак все пак е бил прав. Вие не сте просто поредният капитан. Вие сте нещо много повече.
— Това си е моя грижа — отряза я Паран. Все още избягваше погледа й. — А каква е вашата роля във всичко това? Погрижихте се за мен. Защо? В служба на своя бог, нали?
Татърсейл се изсмя горчиво.
— Едва ли. А и не съм направила кой знае какво за вас. За това се погрижи Опонн.
Паран се вцепени.
— Опонн? — „Близнаците. Сестрата и братът, Близнаците на сляпата съдба. Той, който бута, и тя, която дърпа. Те ли бяха в сънищата ми? Гласовете, споменаването за моя… меч.“ Помълча за миг, после отиде до дрешника. Там лежеше прибраният му в ножницата меч. Той сложи ръка на дръжката му. — Този меч го купих преди три години, макар че го използвах за първи път едва преди няколко нощи — срещу кучето.