— Помните това?
Нещо в гласа й го накара да се обърне рязко. И този път видя в очите й страх. Тя не се опита да го скрие. Паран кимна.
— Но дадох име на оръжието още в деня, в който го купих.
— И името е?
Усмивката на Паран бе като на мъртвец.
— Шанс.
— Шарката се е заплитала дълго — каза Татърсейл, затвори очи и въздъхна. — Макар да подозирам, че дори Опонн не са могли да си представят, че оръжието ви ще вкуси първата си кръв срещу Хрътка на Сянката.
Паран също затвори очи и също въздъхна.
— Значи кучето е било Хрътка?
Тя го погледна и кимна. После попита:
— Срещнахте ли се с Хеърлок?
— Да.
— Внимавайте с него — каза Татърсейл. — Отприщеният от него Лабиринт на Хаос ми докара тази треска. Ако изобщо има някаква структура в Лабиринтите, то неговият е диаметрално противоположен на моя. Той е луд, капитане, и се закле да ви убие.
Паран запаса меча си.
— Каква е неговата роля във всичко това?
— Не съм сигурна.
Прозвуча като лъжа, но Паран го подмина.
— Идваше всяка нощ да види как се оправяте — каза той. — Но не съм го виждал последните две нощи.
— Колко дни бях в безсъзнание?
— Шест, струва ми се. Боя се, че не съм по-наясно за времето от вас. — Пристъпи към вратата. — Знам само, че не мога да се крия тук вечно.
— Почакай!
Паран се усмихна.
— Добре. — Отново се обърна към нея. — Но защо не трябва да си тръгвам?
Магьосницата се поколеба.
— Все още имам нужда от теб.
— Защо?
— Не от мен се страхува Хеърлок — отвърна тя, сякаш трудно намираше думите. — Това, което ме пази жива, е… твоят меч. Той видя какво успя да направиш на Хрътката.
— Проклятие! — изсъска Паран. Колкото и да му беше чужда по същество, с признанието си тази жена бе успяла да бръкне в душата му. Опита се да потисне надигащото се в него състрадание. Каза си, че мисията му стои над всякакви други съображения, че е изплатил вече дълга си към нея, доколкото е имал такъв, че тя не му е споделила всички причини да стои тук скрит, което значеше, че не му се доверява — каза си всички тези неща, но нито едно от тях не се оказа достатъчно.
— Ако си тръгнеш — каза тя — Хеърлок ще ме убие.
— Ами преградите ви? — попита Паран почти отчаяно. — Хеърлок ми каза, че имате прегради, които ви пазят.
Усмивката на Татърсейл беше измъчена.
— Нима смяташ, че просто ще дойде и ще ти каже колко опасен си всъщност за него? Прегради? — Тя се изсмя. — Та аз едва имам сила да седя. Ако опитам да отворя Лабиринта си в това състояние, силата ще ме изпепели. Хеърлок иска да те държи на тъмно — за всичко. Куклата е излъгала.
Дори това прокънтя в ушите на Паран като полуистина. Но все пак в думите й имаше доста логични неща — обясняваха донякъде омразата на Хеърлок към него, както и явния страх на куклата. По-голямото коварство щеше да дойде от Хеърлок, не от Татърсейл, или така поне вярваше, въпреки че тази му увереност нямаше достатъчно опора… Татърсейл поне беше човешко същество. Паран въздъхна.
— Рано или късно — каза той, докато откопчаваше колана с меча и го закачаше в дрешника, — двамата с теб ще трябва да се оправим с тези коварни игрички. Опонн или не, имаме си общ враг.
Татърсейл въздъхна.
— Благодаря, капитане.
Той я изгледа с подозрение.
— Защо?
Тя се усмихна.
— Хубаво е, че се запознах с теб.
Паран се навъси. Ето, че пак започна.
— Тази армия изглежда недоволна — каза Лорн, докато чакаха пред северната порта на Пейл. Един от стражите беше влязъл в града да потърси друг кон, а другите трима стояха недалече от тях и мърмореха.
Ток-младши — беше слязъл от седлото — отвърна:
— Недоволна е, адюнкта. Много. С разформироването на Втора и Шеста армия дойде и разместването на състава. Никой не е там, където е бил досега, чак до най-зеления новобранец. Взводовете ги делят и прегрупират навсякъде. А сега и този слух, че Мостоваците ще бъдат разформировани. — Той хвърли поглед към тримата морски пехотинци, които ги гледаха сърдито. — На хората тук това никак не им харесва.
Лорн се отпусна в седлото. Болката в рамото й бе преминала в постоянно пулсиране и тя се радваше, че пътуването най-сетне е приключило — поне засега. След гробницата не бяха видели повече Т’лан Имасс, въпреки че тя често усещаше присъствието му — в прашния вятър и дълбоко под напуканата равнина. А у Ток-младши бе доловила неспокойния гняв, кипящ сред малазанските сили на този континент.
В Пейл струпаните близо десет хиляди войници бяха на ръба на бунта, шпионите между тях бяха премахнати брутално и сега очакваха само думата на Върховен юмрук Дужек. А Върховен маг Тайсхрен с нищо не облекчаваше положението, като непрекъснато отменяше заповедите на Дужек към офицерите му. Но това, което най-много безпокоеше адюнктата, бе смътният слух за една Хрътка на Сянката, сразила се с последния кадрови магьосник на Втора — тук се криеше загадка и тя подозираше, че е съдбоносна. С всичко останало можеше да се оправи, стига да го поемеше.