Хиляди чайки и врани бяха осеяли земята, изсипваха се на рояци в рововете и ниския сух пирен и прещип. Земята под това кипнало бяло и черно море беше еднакво червена. Тук-там се виждаха оголени конски скелети и проблясваше желязо.
Капитанът развърза шлема си, смъкна го бавно от главата си и го окачи на седлото.
— Адюнкта…
— Казвам се Лорн — прекъсна го тихо жената.
— Сто седемдесет и пет мъже и жени. Двеста и десет коня. Деветнайсети ескадрон на Осма кавалерия на Итко Кан. — Гърлото на капитана се стегна за миг. Той погледна Лорн. — Мъртви. — Конят под него се дръпна подплашен, усетил сякаш лъха отдолу. Капитанът дръпна грубо юздите и животното се укроти, с разширени ноздри и дръпнати уши; трепереше под седлото. Жребецът на адюнктата не помръдна. — Всички са били с извадени оръжия. Всички са се били с онова, което ги е нападнало. Но всички мъртви са наши.
— Брега долу огледахте ли? — попита Лорн, без да откъсва очи от пътя.
— Никакви следи от десант — отвърна капитанът. — Никакви следи никъде, нито към морето, нито към сушата. А има и още мъртъвци. Фермери, селяни, рибари, обикновени пътници. Всички разкъсани, с откъснати крайници — деца, стока, кучета. — Млъкна и извърна глава. — Четиристотин мъртъвци — процеди през зъби. — Не сме сигурни за точния им брой.
— Разбирам — промълви безчувствено Лорн. — И никакви свидетели?
— Нито един.
Към тях отдолу по пътя яздеше мъж, привел глава към ухото на коня, сякаш го уговаряше да мине през касапницата. Пред него с крясък излитаха подплашени птици и кацаха отново над плячката си, щом ги подминеше.
— Кой е този? — попита Лорн.
— Лейтенант Гъноуз Паран — изсумтя капитанът. — Нов е в частта ми. От Унта.
Очите на Лорн се присвиха. Младежът беше стигнал до края на ниското и се беше спрял да даде заповеди на работните групи. После отново се изправи в седлото и погледна нагоре към двамата.
— Паран. От дома Паран.
— Е, да. Златна кръв в жилите и така нататък.
— Извикайте го тук.
Капитанът махна с ръка и лейтенантът срита коня. След малко дръпна юзди пред началника си и отдаде чест.
И той, и конят бяха покрити с кръв. Ята мухи и оси бръмчаха около тях на облак. Лорн не видя в лицето на лейтенант Паран младостта, която му се полагаше. И все пак не беше трудно човек да задържи погледа си върху това лице.
— От другата страна огледа ли, лейтенант? — попита капитанът.
Паран кимна.
— Да, сър. В подножието на носа има малко рибарско селище. Десетина колиби. Трупове във всички, с изключение на две. Повечето лодки, изглежда, са се върнали, макар че кеят е празен.
Лорн се намеси.
— Лейтенант, опишете ни празните колиби.
Той прогони с ръка заплашващата да го ужили по лицето оса, преди да отговори.
— Едната е над брега, малко встрани от пътя. Смятаме, че е била на една старица, която намерихме мъртва на пътя, на около половин левга южно оттук.
— Защо?
— Адюнкта, вещите в колибата бяха на стара жена. Освен това, изглежда, е имала навика да пали свещи. Лоени свещи. Старицата на пътя е била с чувал, пълен с ряпа и няколко лоени свещи. Лойта тук е скъпа, адюнкта.
— Колко пъти минахте през бойното поле, лейтенант?
— Достатъчно, за да привикна, адюнкта — отвърна той с гримаса.
— А втората празна колиба?
— Тя, изглежда, е била на някакъв мъж и момичето му. Близо е до линията на прилива, срещу празния кей.
— И никаква следа от тях?
— Никаква, адюнкта. Разбира се, продължаваме да намираме тела — по пътя, както и из полята наоколо.
— Но не и по брега.
— Не.
Адюнктата се намръщи. Не пропусна да забележи, че двамата мъже я гледат напрегнато.
— Капитане, що за оръжия са убили войниците ви?
Капитанът се поколеба, после извърна намръщения си поглед към младия лейтенант.
— Ти от доста време се мотаеш тук, Паран. Да чуем твоето мнение.
Паран отвърна със стиснати в горчива усмивка устни.
— Естествени оръжия, сър.
Капитанът усети, че му се повдига. Беше се надявал, че греши.
— Какво значи „естествени оръжия“? — попита Лорн.
— Зъби, предимно. Много големи, много остри зъби.
Капитанът се окашля и каза:
— В Итко Кан не е имало вълци от сто години. Във всеки случай, наоколо няма леш…
— Вълци са били — настоя Паран. — Големи като мулета. Няма дири, адюнкта. Едно валмо козина няма.
— Значи не са били вълци — каза Лорн.
Паран сви рамене.
Адюнктата си пое дъх, задържа го и бавно въздъхна.
— Искам да го видя това рибарско селище.
Капитанът понечи да си сложи шлема, но адюнктата поклати глава.